Пената на 70: Генерал искаше да ни пуска с парашут след загуба

Днес треньор №1 на века у нас Димитър Пенев става на 70 години. Покойната му майка твърдеше, че истинската дата е 10 юли, а попът записал по-късно бебето. Но самият той празнува на 12-и, както е по кръщелното му свидетелство. Димитър Пенев няма нужда от представяне. Успехите му като футболист са не по-малко от тези като треньор. Избиран е два пъти за №1 на България, участвал е на три световни първенства. Като наставник става четвърти на планетата в САЩ, успех, който едва ли ще бъде повторен скоро. В навечерието на юбилея си той даде интервю за "24 часа", което ви представяме със известни съкращения.

- Как се чувстваш на 70 години?

- Прекрасно. Е, малко жегата ме мори, но това е друг въпрос. Жив съм, здрав съм. Какво повече може да искам? За днешния ден съм добре, утре си е утре.

- За тези години какво не успя да свършиш?

- Трябва да връщаме много назад. Не успях да стана европейски шампион, когато паднахме от “Интер” в трети мач. Много глупости се изписаха за него. А всичко бе жребий. Мачът трябваше да е в Австрия, но там стадионът е за 2000 човека. Както изтеглиха Болоня, така можеше да е в България. Прословутият автобус, за който уж сме се продали, от 2 месеца бе в гаража на Министерството на отбраната. А тогава мачкахме наред. Не успяхме да играем финал на световното в САЩ заради един съдия. Не успях да разбера двете последни ръководства на ЦСКА с големи имена като бизнесмени - Димитър Борисов, Иво Иванов, Александър Томов. Фигурирах като почетен президент. Веднъж приет, друг път - неприет. Имаше документ с права да контактувам с фенове, общественост. За по-голямо реноме на клуба. Ще поканя всички клубове от страната на рождения ден. Няма такъв случай в света. Уж постът закрит, пък документът налице. Всичко, което съм свършил, е благодарение на родител, близки, семейство. Възпитаван съм у дома. Основни неща. Не лъжи, не кради, слушай. Бъди внимателен към приятелите, особено към възрастните хора. Така е от 65 години насам. Заради това най-големите благодарности са към тях. Към семейството и приятелите. Защото без тях нямаше да постигна нищо.

- Кога за първи път видя футболна топка?

Не изпускай важна новина в света на българския футбол – последвай ни във Viber за най-актуалната информация, последни резултати и топ анализи!

- На село. Татко и брат му са били футболисти. Чичо е бил вратар. А татко е ритал срещу германците в Мировяне. И им е вкарал. И му беше голяма гордост. Чичо е починал на 21 години от пневмония след мач. Пил студена вода, къпал се в реката и край. И нишката ми е фуболна. Има и други спортисти. Братовчед ми Димитър Захариев е един от най-големите ни волейболисти.

- При това положение майка ти как те пусна да тренираш?

- Трудно. Имахме много ангажименти в земеделието. За да има какво да ядем. Не ме пускаха. Бях вече на 8 години, а те се опъваха. Роден съм в труден период. Татко е бил на фронта, когато съм се появил. Мама ме е родила у дома, няма “Тина Киркова”, няма болници. С бабите. Батко Младен пък беше 42-и набор. Трудно, бедно, всички трябваше да работим, за да може да ядем. На село дойде Тодор Конов, голям специалист за юноши. Открил е стотици таланти. Батко вече тренираше и това малко помогна. Първо ги увещава три дни. След това дойде с личната си кола, за да ме закара на лагер на Витоша. Сега където е на Ахмед Доган къщата. И даде дума на мама, че всеки ден ще се чуват. Даде и телефон на базата. А аз вече бях успял за три дни да се разболея, пак от студената вода след един мач. Имаше язовир в центъра на селото и там се къпехме. Нашите бяха първоначално непреклонни. Батко ми вече бил футболист, а аз трябвало да помагам на село. Но Конов проби. И започнах тренировки на игрището на ТЕЦ “София”. От Мировяне бяха 6 километра. И с батко Младен - три пъти в седмицата по 12 километра пеша за тренировка. Отивахме готови. Ако искаш да ставаш спортист, трябват жертви. Обичах футбола. Много бързо отношението към мен дойде от треньорите. Първият ми бе Петър Димитров. Първият ми мач бе с Бдин в Монтана на неутрален терен. И всичко това ми даде самочувствие, че бъдещето ми е във футбола. Което и стана. След това дойде и Серги Йоцов в националния. Направо още от младшата възраст ме викнаха в старшата. И участвах на турнири на УЕФА. Първо в Румъния през 1962 г. заедно със Стоян Йорданов, който бе също в Локо (Сф). След това той дойде в ЦСКА, а аз преминах през май 1964 г. По-рано като доброволец, войник. С разрешение от родителите. Вече бях шампион на България, с големи футболисти. Деянов, Йосифов, Лалов, Иван Димитров, Велев, Котков, Дебърски, Иванов, Цецо Милев, Драгомиров, Чачевски. Батковци и големи играчи. БДЖ имаше големи възможности. Пътували сме винаги удобно в спален вагон. Два пъти станахме европейски шампиони за железничари. Първо във Франция, след това в Москва.

- Как дебютира в “А” група?

- Аз можеше и да не дебютирам. На европейското за юноши станахме четвърти. Заради жребий. Направихме равен с Шотландия. Монетата от 5 пенса още стои у дома. 20 дни изкарахме там и поискахме да ни отпуснат по 5 лири повече. И като се прибрахме, изчетоха един списък на тези, които са наказани 6 месеца. Защото са мрънкали. В “Локо” обаче останахме без леви защитници. Контузиха се Тошко Велев и Чачевски. Отдясно бе Васил Методиев-Шпайдела. И Георги Берков измоли да ме опростят. И дебютирам аз срещу “Спартак” в Пловдив. Срещу мен Тодор Диев. Уникален футболист, страхотна фигура. И Берков ми каза, да му играят само на първа топка. Ако ме бие за нея, ще ме прегази като луда крава теленце, ако е на скорост. И да избивам в тъч, а ако видя Коцев или Котков - подавам на тях. И аз слушам. Един път, втори път, трети път. На четвъртия Диев дойде и ме погали по главата и ми каза браво. Това никога няма да го забравя. Бихме 1:0 и станахме шампиони 2 кръга преди края. 

- Теб май редовно са те наказвали.

- Е, бяхме футболисти, не балетисти. Имаше такива моменти. Луди, млади. Спомням си как след една загуба от Черно море един от генералите искаше да ни пуска с парашут над Божурище. Ама ни се размина.

- Не ти ли се разсърдиха в Локо, че премина в ЦСКА?

- Не. Аз връзката с тях не съм я губил през всичките години. Все пак от центъра до Мировяне се минава през “Надежда”. 14 километра. Никола Котков тогава ми каза да не изпускам шанса си. Че ЦСКА е голям отбор и това е бъдещето ми. Иначе имаше договорка между Пенчо Кубадински, който бе министър на транспорта, и Добри Джуров, като приключа с казармата, да се върна. Играехме заедно в националния отбор. Все пак имам три световни. И когато нямахме мач с ЦСКА, бях на стадиона. И последното първенство сега също ходих.

- Трудно ли проби в ЦСКА?

- Доста трудно. Но мен бате Симо Манолов ме бе избрал за свой заместник. Той лично дойде да ме вземе от Мировяне за първия лагер на Боровец. Аз си бях на мястото. С Якимов, с другите бяхме познати от националния отбор. Аз на 18 години бях в него. Големи приятели бяхме с Ракаров, Ковачев, Ването Колев. Гацо Панайотов, Крум Янев. Гацо Панайотов винаги е бил пример. Той за мен бе като Хорхе Валдано. Уникум.

- Защо един такъв именит футболист като теб - два пъти №1 на България, с 90 мача за националния отбор, с 8 титли, 5 купи, 1/2-финал за КЕШ, реши да става треньор?

- Защото винаги съм бил близо до треньорите. Бях много кротък, усмихнат. Винаги съм си мислил, че цял живот ще играя футбол. Но дойде един момент, когато станах на 32 години. Бях в отлична форма. Но един от шефовете дойде и ми нареди да спра. Всичко е заради глупостите, които правехме. Малко преди това влезе наредбата за теста на Купър. А той беше за повишаване на жизнеспособността на населението. Ама, ако не покриеш, глобяват те, почиваш един месец и след това пак. Това уби много таланти. Като Начко Михайлов, Якимов, направо ги отказаха от футбола. Психически и физически тормоз. Дори определиха граница от 28 години да се играе. Така отказаха Якимов. Искаше да отиде в “Ботев”, но не го пуснаха. И отиде с Нотко Велев треньор в Кувейт. За жалост, от футбола се прехвърли и в другите спортове. И убиха кариерите на още много хора.  Но аз вече бях готов. Бях вече завършил треньорската школа. Три месеца в годината. И имах диплома от 1973 година, 4 години преди да спра. И един приятел, Добри Добрев от Димитровград, ме покани. И като отидох, събрахме Миньор и Раковски в един отбор. Не мислех, че не разбирам. Работил съм с треньори като Витлачил, Божков, Ташков, да не забравя някого. Дори си водех записки как да покривам нападателя. Други схеми бяха едно време. Не ни даваха да се включваме толкова. Ама аз така вкарах един гол на Левски. Тръгнах от центъра и от пеналта вкарах. Бяха първите секунди на мача. В Димитровград тръгнахме много добре. Бяхме лидери на полусезона. Взех юноши на ЦСКА, от Пловдив. Имах добри връзки там. Същата година есента няма да забравя как ми направиха нещо като бенефис. ЦСКА - Локо. Невероятен дъжд, а аз с отбора на трибуните. И тогава написаха “И природата плака за Пенев”. Локо победи с 1:0. В Димитровград останах две години, след това ме върнаха. Ама футболен човек не дойде, пратиха един баскетболист - Митко, който бе военен аташе в Мозамбик. Кандидати за треньори бяхме Васил Романов, аз и Аспарух Никодимов. Паро нямаше диплома, аз млад, а Васко имал дядо - враг на народа. И върнаха Никола Ковачев. Тогава него и Симо Манолов ги сменяха през година. И като станахме първи, пак се връщах в Димитровград, за да ги спася от “В” група за няколко месеца. И през август 1982 година отидох в Кувейт. Три години бях в Ярмук. И винаги бяхме в петицата. Бяхме аз, Христо Андонов и Марашлиев. И през 1985 година се прибрах точно за финала с “Левски”. Бях на мача. Там не стана нищо. Не видях бой. И сутринта удариха и двата отбора и се събудихме като Витоша и Средец. След още един ден ми се обадиха, че започвам работа, а имах още една година в Кувейт. Бил съм офицер и нямало как да откажа. Бях помощник на бате Серги Йоцов. Тогава имаше проверка за черни каси по цяла България. И много треньори загубиха работата си. Всички очакваха да изпаднем, а с млади играчи, с юноши, станахме пети и взехме купата. След това дойдоха три последователни титли. След това отидох в Саудитска Арабия. Вальо Михов направи връзката.

- А кой ти предложи националния отбор?

- Президент тогава бе Димитър Ларгов. И много хора му бяха отказали. Имахме разговор на четири очи. И там ме покани. Подписах, ама трудни времена. Във футболния съюз всички се бяха разбягали. Пари нямаше, стотинка Предното ръководство изнесло една огромна сума, около 1 милион марки, през Боби Бец, за да я спаси. Знаете какви времена бяха. И отиваме при него в “Горубляне”. Ама той си спомни уж, че имало такова нещо, ама трябва да чакаме. А на нас квалификации ни предстоят. И пак при Боби Бец. И той даде от собствените пари на БФС да започнем. Пазнавах всички футболисти, но знаете какво противопоставяне винаги е имало. Но и те се съобразиха с мен, все пак имах име във футбола. И разговаряхме футболно, не по друг начин. На мен не ми пукаше въобще от никого. Винаги съм знаел, че един треньор трябва да има и нормално, и ненормално отношение към играчите. Да бъде и баща, и приятел. Обърнеш ли гръб, си загубил. Много пъти са ме упреквали, че съм вземал страна. Знаете какви неща правеха. Та бойкоти, та какво ли не. Още пазя списъка на левскарите, които един човек от тяхното ръководство ги бе подписал всичките, че не искат в националния отбор. Краси Борисов също го има. Типично по български. А ако не играете в националния отбор, къде ще играете? Разговарях с Лафчис, с Вальо Михов.

- Как преживя уволнението от националния отбор?

- Всичко бе уредено предварително. Аз го знаех това. Защото преди да отидем на жребия за Франция, минахме през Кипър. И там не само са разговаряли с Христо Бонев, но са и подписали с него. В това време бях с Апостол Чачевски и Спиро Дебърски. И така се разгради отбора, който бе супер. Първи мач бихме Румъния, след това равен с Испания и ни остава само Франция. Батето си се прибра в София, Вуцата работеше с вас, журналистите, за да подготви всичко. Не случайно целият самолет бе пълен с вестници, когато се прибирахме. И няма да забравя заглавието на "Труд": Пеневи предодаха България! Защото Любо си вкарал автогол. Всеки може да го направи. Бяха ни изоставили. На лагер при лудите. Сменихме три хотела. Казах им на играчите сами да търсят хотели. Хората играят, ние квартири търсим. Разреших им разходка с жените, защото знаех вече какво става.

- Те и преди световното те бяха уволнили.

- Това беше фалшиво. Тогава обвиниха Вальо Михов, че не намерил пари за премиите. А те ги обещаха. Защото си спомням, че премията за победа срещу Франция бе 12 000 долара. Разговорите приключиха в Щутгарт, окончателно 15. Свършва всичко, в съблекалнята влиза Цеко Барчовски, посланика със съпругата си. А вътре голи мъже. Бях взел в сака една бутилка шампанско и му викам на д-р Гевренов да я извади поне тавана да опръскаме, че да знаят, че сме ги били. И всички млъкват и един от брокерите на ухото на Вальо му каза - по 50 000 долара на човек. И нашите полудяха, въпреки че играеха вече в големи отбори. Скокове, радост. Така от Вальо Михов прехвърлиха топката към мен. Ама знаех, че имам договор до 1 юли. Показаха ми решение на изпълкома, че ме махат. И се събрахме на по една водка с кола в градинката, а те при отбора. Момчетата им скочили. А пред вратата чакат Бонев и Георги Василев, да водят отбора на световно. Не успяха и го отнесе Вальо. Взеха му ключовете от колата. Идва генерал Владимиров, ама вече си бяха тръгнали. Иначе бе готов да ги остави заключени до края на световното.

- И в тази обстановка станахме четвърти. Как се получи?

- Добре познавах играчите. Най-трудно за мен бе срещу Нигерия. Здрави, яки. Гледал съм 22 мача на Нигерия преди световното. Глобиха ни по 100 долара всички, че взех правителствения самолет, да ги закарам всички да ги гледат срещу Румъния. Смачкаха ги. След това 1:1 с Югославия. И постоянно им говорих. А те - всичко е наред, спокойно. Обяснявах им, че знам кога е спокойно, кога е неспокойно. Като дойдат при мен на пейката ще разберат. Бил съм там преди тях, въпреки че те играеха в големи отбори. Като тръгна, едно положение на Емо, едно на Наско. След това ни прегазиха. Измислиха, че пък там ще се сменят. Пет имена бяха готови. Събрах отбора в полунощ. Без никой от ръководството. И започвам да ги питам - кажете, какво стана? Спокойно. Потворих им го пет пъти. Показвам им снимки. Мълчание. Гробна тишина. И тогава им обявих, че журналистите написаха, че трябват промени. От тази вечер обаче няма да правя смени. Но кога за последно сме паднали от Гърция? На клубно или национално ниво? Помислете. Няма такива случаи. И след два дни да не можем да бием Гърция? И вирнаха главите в този момент, защото знаеха, че 1000% вината е тяхна. Усмихнаха се. И станаха като юмрук. И тръгнахме. На мен не ми пукаше, защото имах добър състав. Боримиров пусках, Бончо Генчев. Срещу Мексико щях да умра на дузпите, ама сами си го направихме. Трябваше да им дръпнем 2:0. Ицо ми се разсърди, че го сложих последен, но Балъка беше най-добрия дузпаджия. И като изпусна, мислех, че повече няма да стана от пейката. Тогава обаче много добре се включиха всички. Ивайло Йорданов го бъзиках, че съм гледал един мач на "Спортинг" и не може да играе с глава. А той - не бе тренер, само с глава играем. И хайде централен защитник. Той си мислеше, че ще го пускам халф. Ники Илиев беше готов, но имаха вътрешни търкания с Боби Михайлов и Наско Сираков.

- Съжаляваш ли за мача с Италия?

- Как да не съжалявам? Сготвиха ни перфектно. Още срещу Германия се видя, че има нещо в съдийството. Каква дузпа им дадоха само. А тогава италианец командваше всички съдии. Помня как дойде в съблекаляната преди мача с немците и се поздрави със Стоичков. Две дузпи не ни дадоха. И при втората бе единственият момент на световното, което не бе повторен.

- Сега обаче сме далеч от тези времена. 

- Не сме толкова далеч. Ако се обърне внимание на младите, пак ще се върнем на мястото си. Но няма как да се получи с по 11 чужденци в един отбор.

- Юбилеят ти съвпада с нещо тъжно. И ЦСКА, и Локо (Сф) ще играят във "В" група от следващия сезон.

- Сигурен съм, че съвсем скоро ще се върнат на мястото си. Те са марки във футбола и той ще пострада, ако ги няма. Работил съм 2 години за Гриша Ганчев и знам какво може. Трябвало е да стане така. Много грешки се направиха през годините. Но съм оптимист.