В Левски сами си убиват мечтите

Рухването на Левски в Монтана е показателно за изключително слабото ниво, което този отбор всъщност има в момента. Дори психологическата обремененост от загубата от ЦСКА да е единствената причина, а със сигурност не е, няма как да обясним рационално катастрофалния облик на „сините“.

Тези момчета, които вчера почти не изцапаха белия екип, са черни пред очите на половината от футболна България. Няма как да разберем защо сами убиват мечтите си, свързани с любимата игра, с подобно страхливо и неграмотно представяне.

Да, със сигурност голяма вина има и Гонзо. На първо място, че сложи на един кантар лидера в „Б“ група с тоталния аутсайдер, какъвто е Спартак (Вн), и пусна прекалено експериментален състав. Сигурно това е бил неговият отговор на постоянните призиви да залага на децата от школата, но отстрани изглеждаше, че той сякаш напук предизвика още една много болезнена загуба. Дори високомерният Лудогорец не си позволява да прави ротация на 10 от 11 поста в схемата, камо ли наистина големите европейски отбори. Още повече че тук не става въпрос за отношение, каквото демонстрира Челси към Купата на лигата в Англия например. За Левски вторият фронт в България всъщност е първи, защото все още съхранява шансовете за някакъв трофей. Пет години суша са твърде много и скоро първолаците въобще няма да приемат тима от „Герена“ като гранд, а като някакъв романтичен спомен на техните бащи и дядовци.

Като цяло точно този мач трябва да е убедил окончателно Георги Иванов, че като треньор на „сините“ само ще страда и ще трупа негативи. Скоро легендарният му ореол няма да е достатъчен, за да го пази от кръстосания огън, на който ще го подложат свои и чужди. След като Херо избра лесното и сега буквално се радва на затъването, защото след това ще може да върви само нагоре, изходът, пред Левски е само един - мазохистично търпение до Нова година и след това прочистване. Дали ще е кадрово или ментално, зависи от хората, които имат реална власт в клуба. На нас ни остава само да настояваме твърдо, непоколебимо и неуморно за промени, защото това, което виждаме, е нетърпимо.