Токио - столицата на Олимпийските игри, която стопли сърцата ни

"Някъде има град, където е топло" - тези думи от известното стихотворение "Градът на детството" на Роберт Рождественски сякаш описват най-точно Олимпийските игри в Токио. И докато лирическият герой в стихотворението разбира, че няма билет, с който да се върне в детството, за спортния фен Игрите са билет, с който за две седмици да забрави за всички тревоги и проблеми, и да изживява нещо, което в "света на възрастните" липсва - чистата и неподправената емоция.

За българския фен Токио 2020 също беше по-специално изживяване - цяло едно поколение не беше виждало 3 златни български медала (през 2000 г. те бяха 5, през 2004 г. - 2, през 2008 г. - 1). И всяка от тези титли на българите в Токио изглеждаше като едно малко чудо. Ивет Горанова завинаги вписа името си в историята, тъй като каратето дебютира на олимпиади, и то именно в родината на този спорт. Не просто имаме българска шампионка, а една от първите олимпийски шампионки в каратето въобще! Участието на Ивет в Токио сякаш беше забравено, преди 21-годишното момиче да отвее конкуренцията и да спре "сушата" след две поредни олимпиади без злато.

Титлата на Стойка Кръстева пък можеше въобще да не дойде, ако тя не се беше завърнала в бокса през 2019 г. В края на 2018 г. Кръстева прекратява кариерата си, след което става учителка в спортното училище на Локомотив София - 153 СУ. След сватбата си обаче боксьорката решава отново да сложи ръкавиците и трудът ѝ се отплати, като тя беше безапелационна в мачовете си. Няма как сърцето на човек да не трепне, слушайки наставленията на нейния треньор Борислав Георгиев, който изживяваше всеки удар с нея сякаш се бие на ринга. Фактът, че коментаторът Петър Василев - Петела също не сдържа сълзите си след първата ни олимпийска титла в бокса от 1996 г. насам и в женския бокс въобще, е показателен.

А художествената гимнастика безспорно е спортът, който винаги е бил на ниво в България, каквото и да става в страната и през каквито и кризи да минават хората. Ансамбълът ни е именно това, което сякаш символизира всичко най-чисто и неподправено и в същото време огромните жертви, за да останеш такъв. Колкото и да е невероятно, досега Златните момичета имаха едва 1 сребърен и 2 бронзови медала, откакто отборните съчетания станаха част от олимпийската програма през 1996 г. Всеки би изпитал истинска гордост от чудото гордите рускини да не са абонирани за златото - след като рано или късно фаворитът е победен, то невъзможни неща няма, стига да се бориш и да го искаш силно.

Ако ти хареса това съдържание, последвай ни във Viber ТУК за още интересни и любопитни статии!

Да не омаловажаваме и сребърния медал на Антоанета Костадинова, с който започна всичко. Едва ли спортната стрелба е най-масово следеният от родния фен спорт, но в утрото на 25 юли се събудихме с прекрасната новина, че нашето момиче е медалист. Един изстрел я делеше от златото, но в ера, в която никой нямаше особени очаквания за успехи, изстрелът на Тони като че ли беше изстрел за старт за другите български успехи! 

И те последваха и в борбата, където и Тайбе Юсеин, и Евелина Николова се хвърлиха в битките си като истински фурии. Евелина намери сили след загубата в полуфинала да покаже тотална доминация в репашажа и да грабне бронза с туш, докато Тайбе не отстъпваше по нищо на станалата олимпийска шампионка Юкако Кавай и само мъничко късмет я отдалечи от титлата. Юсеин прегази за по-малко от минута Любов Овчарова, за да покаже огромната си класа и да се окичи с бронза.

А 18-годишното торпедо в плуването Йосиф Миладинов на тази крехка възраст вече е сред най-добрите на 100 м бътерфлай и заслужено развя знамето на България на откриването на Игрите заедно с голямата Мария Гроздева. С такова представяне сме убедени, че "чудото" ще го бъде - той има цяла кариера пред себе си! Надяваме се гладът за успехи да остане, както при Мирела Демирева - дори след като даде 200% от себе си, тя през сълзи заяви: "Съжалявам, ако съм ви разочаровала". Това може да каже само спортист, който иска да постига още и още.

С толкова емоции няма как Токио да не е "градът на детството" за българския фен. Не само защото успехите връщат привържениците "със стаж" в тяхната младост или детство, когато България е била спортна сила с огромно количество медали, а защото и подрастващото поколение за първи път се докосва от първо лице до магията да съпреживее сълзите от радост, че в страната, в която живее, расте нещо хубаво, нещо добро, нещо, което те учи да искаш и постигаш "невъзможното".