Трогателната история на Бербатов: От трудното детство до футболния връх

Точно преди 10 години на този ден Димитър Бербатов стана футболист на Манчестър Юнайтед, който бе воден тогава от легендарния мениджър сър Алекс Фъргюсън. Там той написа история, а трансферът му бе сред най-обсъжданите.

10 години по-късно "червените дяволи" накараха българина да си спомни за престоя си и как се стигна до преминаването му в английския гранд. А историята на Бербатов и разказаното от него е повече от трогателно.

Ето цялата изповед на Бербатов - от трудното детството до футболния връх:  

Спомням си като малък ставах в 6 часа сутринта, за да се редим на опашки за хляб. Първо отиваше баща ми, чакаше един час, след това майка ми го сменяше за още един час, после отивах аз, големият син, и стоях още един час и накрая идваше по-малкият ми брат. Редувахме се на тази опашка, за да запазим реда си, а тя беше дълга сигурно километри.

И това беше, само за да си купим хляб. Когато дойде редът ти, ти си сам и купуваш това, което има. Ако си изпуснеш мястото, някой го взема, а ти нямаш какво да ядеш.

Когато станах по-голям и отидох да тренирам в големия град, в София, нещата също не бяха никак лесни. Делиш стая с четири други момчета, а родителите ти пращат някакви буркани с храна, за да имаш какво да ядеш. Тогава всеки от четирима ни слага бурканите си на масата, събираме се и казваме: "Добре, това е, какво имаме за ядене днес?" И когато ги изядем, се чудим какво ще ядем после.

Хареса ли ти статията? Ако отговорът е „да“ – последвай ни във Viber за още интересни и актуални новини от международния футболен свят!

Ако оставаха някакви остатъци от цялата храна, събираш ги на топче, защото така или иначе са мазни, намазваш ги с масло и това е твоето ядене. Това е нещото, което те свързва с тези момчета, с този отбор. И точно заради тази връзка станахме шампиони при юношите, защото тази мизерия ни обедини.

Тези трудности сега ти слагат една усмивка на лицето, защото оценяваш миналото и знаеш къде си сега и го оценяваш. Това бяха много важни уроци за мен. Именно на това се опитвам да науча дъщерите си. На тях не им се налага да се редят на опашка за хляб или да си правят ядене от остатъци и трохи, но им правя нещата малко трудни понякога, просто защото трябва да е така.

Именно и като малък се убедих, че трябва да ти е трудно. Знаете ли навремето колко футболни таланти имаше в България, дори по-големи и от мен? Когато се разхождахме с баща ми, който също беше футболист, често се спирахме и ми посочваше даден човек и ме питаше дали знам кой е.

Посочваме ми някой бездомник или човек, който не изглежда добре, но ме караше да разбера, че това са били хора дори с по-голям талант от моя, но не са успели. Знаете ли какво се случваше с тях? Мислеха си, че са голяма работа и започваха да пият, залагат, да преследват жените, а обкръжението около тях не бе точното.Виждах едни от най-големите таланти, които оставаха без нищо.

А времето минаваше, пораснах и видях толкова различни хора с една и съща съдба. Общото между тях бе, че имаха огромен талант, но получаваха лоши съвети и взимаха грешни решения, а накрая приключваха разорени без да имат нищо. Тогава това е постоянно в главата ти, този пример, и стои там, дори и да не искаш.

И това става като механизъм, който ти помага да вземаш правилните решения. Може би не винаги, но много често постъпваш правилно. Дори и да не знаеш, че правиш именно това. Все още го помня, просто защото е истина. Тези хора просто нямат никого до себе си, който да им каже, че това е лошият път и да им покаже правилния. Да им каже, че малко трябва да страдат, но ако го направят, ще спечелят във времето занапред.

Помня дори и хора, с които преди тренирах, отиваха на купон веднага след това, дори и преди мачовете. „Хайде, Берба. Веднъж се живее”. Но аз не бях затова, дори и сега не ме влече. Моята цел бе да стана добър футболист, исках да постигна нещо и това ми помогна много. Не исках да завърша на улицата, искам самостоятелност.

Затова винаги работех много, дори като малък тренирах постоянно. Излизах постоянно пред вкъщи, за да ритам топка и да се науча да я контролирам. Никой не ми показваше нищо, аз го правех, защото ми беше интересно. Без телефони, без Facebook, без Instagram, просто риташ топката. Майка ми ме викаше да се прибирам, за да ям, но аз отказвах. Исках просто да играя с топката, дори без приятели около себе си, оставах сам. Знаете как бразилците практикуват на плажа, аз го правех на асфалта.

Нямахме изкуствена трева в училищните дворове, само груб асфалт. А топката отскача високо, трябва да я контролираш някак и това ти става някак като навик. Не се и замисляш дори, а по някое време започваш да го оценяваш. Точно така си изпипваш техниката. На тези настилки, ако паднеш, колената ти кървят, толкова много, че ти се плаче. Но на никого не му пука, че си на земята, всички играят футбол и мислят само за това. Така че ставаш, кървиш и играеш. Какво толкова?"

Имаш само един чифт обувки, които след доста време на носене стават на дупки, защото не можеш да си купиш други. Но ги облепваш с тиксо и продължаваш да ги носиш. Така се получаваха нещата за нас.

Играеш футбол, а ако искаш да успееш, работиш усилено, слушаш правилните хора и постъпваш правилно. И тогава... Не знам какво е точно, но просто всичко се подрежда по правилния начин.

И може би един ден подписваш с Манчестър Юнайтед.

И може би сър Алекс те чака на летището.

А това беше толкова луд ден… Да подпишеш с Юнайтед. Цял ден чаках обаждане, за да разбера дали ще се случи, или не. И накрая всичко се случи като по филмите: драматичен край в последния момент. И след това седях в колата с Фъргюсън.

Беше толкова неудобно и забавно, но респектиращо да си в една кола с него, пътувайки и мислейки си какво какво трябва да кажа и накрая попитах: "Как сте? Какво е времето?” Никога не съм бил добър в разговорите. Всеки, който ме познава, знае, че не обичам да си бъбря напразно. Ако имам да казвам нещо, го изстрелвам направо. И в тази ситуация стоях неловко.

Погледнах агента си, той погледна мен, не знаехме и двамата какво да правим. Сега тези моменти ме карат да се смея и и ме правят щастлив, макар тогава да бяха странни. Сър Алекс беше толкова мил. Забелязал съм, при това и при много други успешни мениджъри, играчи и хора като цяло, че дори и да са много по-успели от останалите в своята сфера, те имат качеството да се отнасят с останалите в нея с уважение и внимание.

С мен той просто реши, че трябва да дойде на летището и да ме чака, а това ме впечатли най-много. Хора като него се опитват да те издърпат на тяхното ниво, в техния свят. Това е много специално. Така че отидохме да подпишем документите. Всичко беше пред мен директно за подпис и трябваше да бързаме много, за да хванем последния възможен момент от прозореца. Накрая, свършихме всичко навреме, и можеше да се види облекчението и щастието по лицата на всички.

То беше изписано на лицето ми, на лицето на мениджъра ми, който ми е като втори баща, както и на всеки друг в стаята.

В този момент аз просто бях на върха на света.

По време на първата тренировка бях толкова срамежлив. Да играя с всички тези хора, които обожавах и винаги съм искал да играя с тях, беше лудост. Понякога тази срмаежливост дори ме спираше да бъде по-отворен и общителен. Аз съм много затворен човек по принцип, а има хора, които отиват на първата си тренировка и раздават поздрави на всички, сякаш винаги са били в живота им, а не се виждат за първи път."

Аз не съм такъв, аз съм затворен и срамежлив, просто съм такъв в подобни ситуации. Но всички бяха толкова мили с мен, просто изживявах мечтата си. Първа тренировка, Фъргюсън, Скоулс, Роналдо са там. Вътрешно танцувах от кеф.

Всеки беше различен. Всеки може да е по-добър в нещо, което друг играч не е и подобно. За пример, Гигс се отнасяше много професионално затова как се грижи за себе си. Беше в края на своите 30, а игра може би до 40 години. Казах си, добре, какво мога да направя и аз? Йога? Изглежда лесно. ДНК-то помага, но начинът, по който тренираше, по който се грижеше за себе си, почивайки тогава, когато трябва да почива, разтягането му след тренировка, всичко това те кара и ти да даваш повече от себе си. Същият беше и Скоулси. А имах и Роналдо тогава в първата ми година, който тренираше като луд, наистина до полуда.

Ако искаш да си добър, колкото останалите, обръщаш внимание на тези неща А ти трябва да бъдеш. Ако в съблекалня, пълна с толкова егоцентрични играчи, но и шампиони, ти не се опитваш да си като тях, нещата няма как да ти се получат

Всеки в този отбор, на своята позиция, в своята кариера, искаше да е най-добрият в света. Някои отидоха директно на световния връх, както направи Роналдо, някои отидоха в самото му подножие, но всички опитаха да се качат горе високо. Дори и да не успееш да се изкачиш на самия връх, трябва да дадеш абсолютно всичко от себе си да го направиш. Иначе какъв е смисълът? Дори и да не си имал психика на победител, покрай тези играчи ти няма как да не я придобиеш

Излизайки на терена, още в тунела чуваш всичко, което ти трябва, за да се мотивираш. На път към "Олд Трафорд" се обявява: "Дами и господа, излизат шампионите на Англия, шампионите на Европа, шампионите на света - Манчестър Юнайтед!" Просто те побиват тръпки, настръхваш!" В този тунел се чувстваш на друго ниво, а който и да е другият отбор, той вече се чувства под твоето ниво. Дори и да не сте заедно с противника в тунела, долавяш неговия смут. Той вече е загубил мача, край!"

Е, разбира се, много помага да имаш Роналдо, Рууни, Гигс и всички други момчета. И излизаш на терена. Спикерът продължава да говори всички тези неща и ти поглеждаш към момчетата от другия отбор, а ти сякаш казваш: "Знам, пичове, знам, точно затова работих толкова много".

В първата си година в клуба спечелих и първата си титла на Англия. Просто не можех да повярвам, а когато вечерта след награждаването се прибрах у дома, наистина започнах да скачам на леглото, защото никой не можеше да ме види. Ходех гол из вкъщи, само с медала на гърдите си и щуреех. После обаче отивам в съблекалнята, Гигси е сложил 110-ия си медал или нещо такова и той ми казва: "Бербо, стягай се, следващият идва." Ние бяхме спечелили лигата преди няколко минути и този успех вече е забравен, преследваме следващия!"

Аз оставах без думи Казвам си: "Добре, може ли само още пет минутки. Хора, спечелих първата си титла току-що! Сещате ли се? Не, че е чак толкова специално, нали..." А виждаш, че за останалите си беше едва ли не в реда на нещата. Сигурно и за мен щеше да е същото, ако бях спечелил толкова много медали. Но в съблекалнята винаги всички се стремяха към следващата цел, защото така бяха победителите.

За българско момче като мен, идвайки от такава малка страна, бях наистина горд. Израснах в комунизма, нямах щастието да се радвам на добра инфраструктура, нямахме добри игрища в страната ми, ако нямах късмет, можех да остана в страната ми цялата ми кариера. За мен беше много трудно да дойда в Англия, но като постигнах успеха, беше ми много по-сладко.

Дори да не говориш много, трябва да гледаш. Ако искаш да ги питаш нещо, отиваш и го правиш, те винаги ти дават съвет. Или когато не са особено мили с теб, го правят, защото понякога имаш нужда да бъдат такива с теб. Това не е детска игра или нещо, което трябва да приемеш вътрешно.

Вижте Видич! Той ми беше много близък, защото аз бях роден близо до границата с Македония и за мен тези страни - България, Македония, Сърбия, Хърватия - бяха много общи. Разбирам езика без проблем и мога да го говоря. Просто беше естествено да имаме такава добра връзка, защото знаех откъде идва той, знаех, че по едно време му се е наложило да преживее войната в Сърбия. Така че е хубаво да имаш такъв човек, когато отиваш в нов отбор. Минали сте през много, за да стигнете дотук, говорите един език, а той винаги ми е помагал. Той беше много забавен, аз още се чувам с него, страхотно момче."

И да тренираш всеки ден срещу него, не беше трудно... беше кошмарно! Нали знаете, че има играчи и отбори, които просто не искаш да срещаш. Поглеждаш съперника и си казваш: "О, не и днес, не съм в настроение за това. Вида беше един от тези играчи. Когато бях в Тотнъм, той винаги беше кошмарен съперник. А на тренировка винаги беше като война за него. Нямаше значение кой излиза срещу него - Роналдо, Рууни, аз - нямаше значение. Всеки беше наритан. И когато играехме в официалните мачове, толкова много се радвах, че е в моя отбор. След мач винаги идваше в съблекалнята с рана . Той буквално слагаше главата си на това място заради целия отбор. Така че ако успехът беше много по-сладък за мен, знам, че беше такъв и за Вида.

И в такъв отбор имаш играчи като мен и него, плюс тези, които винаги са били част от Юнайтед, всички са с различни персоналности, и над всички тях е Сър Алекс, защото той можеше да разговаря с всеки един и да ни мотивира. Винаги се виждаше, че играчите реагират по начина, по който той искаше от тях след такава сесия. Това показваше огромното качество на неговата психология. Той можеше да говори с всеки един по отделно. Трябва да си различен с всеки един човек, с всеки футболист.

Все пак ние сме с голямо его, трябва да знаеш как да разговаряш с всеки. Към някои се отнася по-мило, с други забавен, с трети - ядосан. А той имаше правилния и точен подход към всеки. Това просто е Сър Алекс! Има към милион титли, милион отличия и милион постижения, така че стоиш и слушаш! Когато той говори, се чувстваш специален, а футболистите искат да се чувстват специални. Дори за 5-10 минути да е, ти се чувстваш специален и ставаш завинаги част от отбора.

Той винаги ти обръща внимание, дори да не играеш. Беше страшен мотиватор! Дори мотивиращите му речи преди мач... О, мотивиращите му речи! Те бяха като от филм понякога. Говореше ни понякога за живота си, как е започнал на пристанищните докове, за отношенията му с баща му, говореше за другите хора по света, които не са такива щастливци като нас и накрая си казваш просто: "Просто излизам там и ще изора, ако трябван терена!

Така че просто излизаш на терена и даваш абсолютно всичко, на което си способен. Това беше най-малкото, което можех да направя.

Все пак човекът дойде на летището и ме посрещна...