Краси Балъков на 50: Чувствам се като на 20

Днес една от емблема­тичните фигури на бъл­гарския футбол Краси­мир Балъков навършва 50 години. Магическият халф блесна с екипа на Етър Велико Търново,-след което направи име в чужбина в отборите на Спортинг Лисабон и Щутгарт. Попадна в иде­алния състав на светов­ното първенство в САЩ' 94, на което постигнах­ме и най-големия си връх -четвъртото място. В петък Вечер чрез победа­та над Португалия с 1:0 се върнахме към онези славни времена. Част от делегацията на БФС бе именно Бала, който изка­ра 5 години в Спортинг Лисабон. След прибиране­то на трикольорите на летище София в неделя, той се съгласи да отгово­ри на въпросите на "Тема Спорт".

Г-н Балъков, как видях­те националния отбор по време на престоя му в Португалия?

- От дълги години не бях с националния отбор и сега съм много щастлив, че присъствах на мача в Португалия. Духът и то­ва, което аз видях през тези дни с момчетата, ми направиха страхотно впечатление. Мога да ка­жа само позитивни неща. Всички, които си мислят, че този успех е дошъл не­логично или защото сме имали късмет и че порту­галците не са дали максимума от себе си, не е вяр­но. Момчетата играха с много голямо желание. Подготвяха се изключи­телно професионално и играха мъжки. Показаха характер и силен колек­тив и накрая имаше и по­ложителен резултат. Именно на тази база трябва да градят за в бъ­деще. За мен бе голям къс­мет, че бях там с отбора и го приемам за страхо­тен подарък за юбилея. Благодаря им. Все пак да биеш седмия в света, за­щото Португалия са на това място в последни­те класации, не е повъ­рхностно. Това носи са­мочувствие. И сега всич­ки заедно с вас, медиите, трябва да подкрепим те­зи футболисти, защото в нас трябва да има освен национализъм и малко по­вече позитивизъм. Защо­то се вижда, че макар и да нямаме топфутболисти, можем да постигаме силни резултати.

Във вторник (б.а. -днес) ставате на 50 го­дини, как се чувствате?

- Не съм се чувствал по-добре никога. Ко­гато правех 40, се чувствах зле, имах лошо усе­щане, беше ми някак некомфортно. Сега, ко­гато ще празну­вам 50 години, се чувствам като на 20, в кръга на шегата. Радвам се, че имам много приятели покрай мен, че съм здрав и като поглед­на назад, малко или много всичко се е случило така, както съм го искал. Щаст­лив и горд съм. Ако тряб­ва да има някакво ново начало с тази годишнина, то това ще е някакъв нов заряд, който да ми донесе късмет в треньорската професия. Защото футболист по­вече няма да стана. Няма да мога да ритам повече, но треньор ще си остана. Човек трябва да уважава най-вече себе си.

Като погледнете на­зад във времето, за как­во съжалявате най-много в чисто футболен аспект? Може би това, че освен титлата с Етър, когато напуснахте на полусезона, за да заиграете в Спортинг Лисабон, не спечелихте друга след това в кариерата си?

Хареса ли ви тази новина? Не пропускайте важните новини за деня в българския футбол – последвайте специалния ни канал във Viber ТУК!

-Да, имам една титла -с Етър, участвах в нейно­то спечелване, макар че играх само през есента на шампионския сезон 1990/91. После извън България взех много купи в Португалия и Гер­мания, но това, което ми липсва, е първото място в -шампионата. Но пък, от друга страна, съм го компенсирал с много лю­бов и уважение от стра­на на отборите, в които съм играл, и всичко се е градяло около мен. Това не се случва на всеки. За съжаление това с титли­те не мога да го променя (смее се)...

Можеше ли да се сте­че по друг начин карие­рата ви, в един момент бяхте близо до това да заиграете в ЦСКА, кой­то по онова време про­даваше много силно в чужбина? Вие водихте една подготовка с чер­вените...

- Като погледна на­зад и като помис­ля малко по-трезво откъде съм из­лязъл, какво съм постигнал и по какъв начин... мога да бъда само дово­лен, че това, което се е случило, се е случило по точно този начин. Всички го знаете, че винаги е мо­жело да се стане и по-доб­ре, по-хубаво, но аз съм горд и щастлив от това, което съм постигнал. Имам много индивидуал­ни отличия, които са ми гордост. Близнал съм от меда с купите, които съм спечелил. Дори и в първен­ството на България, кое­то не беше хич лесно да се спечели по онова време от друг отбор освен ЦСКА и Левски. Имал съм удоволствието и късме­та да бъда трениран от много добри специалис­ти, да се запозная с много велики личности... какво може да иска повече чо­век.

Кои са личностите, които ви повлияха най-много?

- Много са личности­те, които са маркирали моето развитие. Като се започне от Васил Ма­тев, първия ми треньор в детските години. Геор­ги Василев, който ме съз­даде като професиона­лен футболист. Ди­митър Пенев, който ми бе треньор в национал­ния отбор и с когото постигнахме големия връх в САЩ. Възхищавал съм се от сър Боби Робсьн. Изключително голям джентълмен, който ми даде заряда и идеята да стана треньор още през 1992 година в Спортинг Лиса­бон. Карлош Кейрош, ед­на голяма личност в пор­тугалския футбол - дълги години треньор в Ман­честър Юнайтед и стар­ши на Реал Мадрид. Йоа­ким Льов, чието начало на кариерата видях в Щутгарт, Феликс Магат, един голям приятел и треньор. Страхотен чо­век и ръководител. Учил съм се и от Матиас Замер. Има още много, много... Всички президенти, през които съм минал ка­то състезател и после като треньор. Това са хора, които ти оставят невероятни преживява­ния, емоции и спомени. Като се върна назад във времето, тази лента от 50 години ти минава ка­то за секунди и виждам, че мога да бъда само горд и щастлив от постигна­тото през тях. Още ми настръхва кожата, като се сетя за световното през 1994 година в САЩ и какво постигнахме. А ето, пляскаш с ръка и 50 години от живота ти ве­че са минали. Постижени­ята остават за младите като някаква цел, като амбиция в живота, макар и летвата да е много ви­соко вдигната.

Кой ви беше любими­ят футболист като де­те, вашият идол?

- Ивелин Младенов (б.а. - нападател) от Етър. Той беше страхотен играч. Другите са Стефан Лъхчиев, Георги Цингов... То­ва са моите идоли и, раз­бира се, онзи отбор на Етър през 80-те години на миналия век, покрай който растях. Най-големите при­мери за мен по онова вре­ме са били професионални­те футболисти на клуба ми. Такава беше система­та. Днес е лесно всеки да харесва Меси и Роналдо. Можеш да ги гледаш пос­тоянно по телевизията, в интернет... По онова време за големите имена можеше само да слушаш. Къде да ги видя? Тук-там, ако се пуснеше някой мач по телевизията, но беше рядкост. Така че идолите ми бяха вкъщи, там, къде­то растях като футбо­лист.

Мечтаете ли някой ден да поемете нацио­налния отбор?

- Мечтите са едно, а реалностите съвсем дру­го. Тимът си има трень­ор, който се справя много добре и е създал стра­хотен колектив с момче­тата. Така че нека оста­вим тези хора да рабо­тят на спокойствие. Когато му дойде времето и ако е писано, може да се случи. Важното е да сме живи и здрави. Пак каз­вам, за мен беше огромно удоволствие, че успяхме да победим Португалия, където съм играл цели 5 години в Спортинг Лиса­бон. Преди мача казах на капитана Дяков: стягай­те се, че не искам да ни излагате с Ивайло Йорда­нов, трябва да направи­те добро впечатление.

Какво предвиждате за юбилея?

- Ще събера всички мои колеги, с които съм играл в националния отбор най-вече, ръководители, близки и приятели и т.н. Ще ги уважа и почерпя. С Асоциацията на спорт­ните журналисти също ще изпием по една чаша вино. Ще обявим и дата за пресконференцията за 20-годишнината на SOS детските селища. Пове­че от 15 години съм пос­ланик на добра воля на SOS детските селища. По-добър подарък от то­ва някой, колкото му сър­це дава, да сложи в каса­та на SOS детските се­лища за мен няма. По­даръци не ни трябват, по-добре да помогнем на децата, които имат нужда.

Предполагам, че на юбилея ще остане една празнина в сърцето ви след кончината на Три­фон Иванов?

- Не малка, а голяма празнина, и то не само на юбилея, а завинаги. Та­ка ще е в сърцата на всички колеги, които ще бъдат на моя рожден ден. Каквото и да кажем за Трифон, ще е малко. Той ще ни чака горе и там пак ще играем фут­бол със звездите. Лека му пръст... Ще ни липсва изключително много. Но той ще е с нас на юбилея, винаги ще е с нас