За един мандат повече...

Родена съм достатъчно години преди 1994-та, че да стана свидетел, макар и през погледа на аматьор, на най-голямото събитие в българския футбол досега. Освен величието на този период, помня и самото време, в което то се случи - бедно, време на недостатъчност, нищо общо с днешната преситеност от всичко.

В този период беше трудно да се сдобиеш с нещичко, свързано с любимците на нацията - дори с изрезка от вестник с образа на Ицо, Боби, Наско или друг герой от Пеневата чета. Затова, когато ми купиха календарче с лика на Емил Костадинов с екипа на националния тим, просто го пъхнах в подвързията на бележника си. Не мръдна оттам цялата учебна година.

Гледам същия този Емил Костадинов преди и по време на последния конгрес на БФС и ми става тъжно за онова момиче с календарчето. Гледам и другите ръководители, бивши герои, и ми става тъжно за всички деца, които по онова време са се прехласвали по онези от Пеневата чета, които днес са символ на безчестие, разруха и арогантност. Чиято устременост да се задържат на власт отблъсква и опорочава институцията, която представляват.

1994-та беше отдавна. Родиха се нови поколения и онези от тях, които обичат футбола, се срамуват от представянето на националния отбор на България, срамуват се от инфраструктурата, на която тренират и играят техните тимове. Те страдат, защото отборите, с които се гордеят бащите им, фалират или се борят срещу фалита, а въпросът дали ще вземат лиценз редовно виси в пространството. Тези млади хора няма да свързват Йордан Лечков с феноменалния гол срещу Германия, няма да свързват Боби Михайлов с фантастичните спасявания срещу Мексико, нито Емил Костадинов с историческото попадение във вратата на Франция. Те ще ги свързват с едно порочно за мнозина управление, което принизи българския футбол, ще ги свързват с машинации, с празни понякога, а друг път - втрещяващо нагли заявления. И с онези неща, от които се срамуват и които ги карат да страдат.

Но път назад няма и разликата между величието и срама понякога е... един мандат повече.