За горчивината, гнева и безграничната любов в едно футболно семейство

Икер Касияс завинаги ще остане в историята като капитана на "Ла Роха", който вдигна последователно Световната, а след това и Европейската титла. Няма човек на Иберийския полуостров, който да не го боготвори, дори около "Камп Ноу", където винаги е бил посрещан с аплодисменти и скандирания. В Мадрид статутът му ще остане непокътнат завинаги, след като с него под рамката на вратата Реал спечели 3 пъти Шампионска лига. И за всичките си постижения той трябва да благодари всеки ден на един човек - Висенте дел Боске.

Мустакатият специалист го наложи в първия състав на Реал Мадрид още като тийнейджър. Вярно е, че за да се стигне до това, вратарят Сесар Санчес трябваше да се контузи, но едва ли Касияс е мечтал да пази във финал на Шампионска лига, и то едва на 19 години (всъщност, едва навършени в деня на финала срещу Валенсия). Именно от този двубой почва приказката на Касияс, която му помогна да стигне бързо до националния тим и да регистрира 167 участия с националната фланелка и безброй успехи с Испания и Реал Мадрид.

Но нещо в Сан Икер се пречупи - нещо, което беляза края на кариерата му и го лиши от тъжната красота в зенита на кариерата на легендарен футболист. Това се случи преди около 3 години, когато той контузи своята ръка и отсъстваше от игра в продължение на 2 месеца - моментът, в който дойде началото на края. Жозе Моуриньо чакаше точно такъв момент, за да го закове на пейката окончателно. Направи го, наложи Диего Лопес и не погледна назад. Всички очакваха това да подейства мотивиращо на Касияс, особено след смяната на треньора. Уви, това така и не се случи.

Касияс регресира серозно и потърси причината във всички, но не и в самия себе си. Той беше прекалено зает да "чисти" имиджа си с думи пред медиите, вместо да говори на терена. Регресът беше очевиден през 2014 година, когато Сан Икер едва не коства "Десетата" за Реал с безумната си грешка във финала. Тогава от заслужени критики го спаси Серхио Рамос с вездесъщия си удар с глава. На Мондиал 2014 обаче никой... абсолютно никой не можеше да спаси Сан Икер. Първо, именно Дел Боске пое сериозна част от критиките към вратаря, защото го постави сред титулярите, въпреки изумителния сезон, записан от Давид де Хеа. Касияс се "отплати" със 7 допуснати гола. И отново не пое отговорността така, както правят големите капитани.

Бързо превъртаме до днес - няколко дни след краха на Испания на Евро 2016. Касияс заслужено беше на пейката, защото в отбора има един, а дори двама по-добри вратари. След сезона, който регистрира Икер с Порто, повиквателната му дойде като "подарък"... отново по настояване на човека, който му проправи път в големия футбол. А как се отблагодари за това Касияс...

"Икер има добри отношения с всички момчета, но това не се отнася за треньорския щаб. С нас е друг. Той държи гняв в себе си към мен, поради което само на него не казах, че напускам работа в отбора. Със сигурност е наранен от статута си на резерва и го разбирам. Но той има 167 мача с националния отбор и дори и да е пропуснал 3-4 срещи, това не може да развали биографията му - той трябва да е горд със себе си" .

Ако ти хареса това съдържание, последвай ни във Viber ТУК за още интересни и любопитни статии!

- Висенте дел Боске за отказването си от футбола

Сан Икер се е обърнал дори срещу футболния си баща - човекът, който направи всичко за него и даде всичко от себе си, за да предпази своята "рожба". Дел Боске го пази дори в момента така, както правеше при грешките му на вратата в периода 2000-2002.

"Той трябва да е горд със себе си". Със сигурност Касияс трябва да е горд със себе си, защото е сред най-великите футболисти, стъпвали на зеления килим в последните 20 години. Но нещо в него се пречупи в онзи студен испански януари през 2013 година. Нещо, което беляза следващите 3 години за Касияс. Нещо, което ще остане завинаги като грозно петно, почернило аурата на една от най-големите испански икони.

Но големият Дел Боске, с болка в душата, ще продължи да го защитава. Дори след целия този гняв. Дори в най-ниския момент в кариерата му. Винаги. Защото това е ролята на един баща. Било то и "просто" футболен...