Великият подпис преди 30 години: Стоичков разказва за Барселона, ЦСКА, "Златната топка" и най-голямата си грешка

Един от най-великите футболисти за всички времена у нас и единственият българин, носител на "Златната топка" - Христо Стоичков, се връща 30 години назад, когато е подписал с испанския гранд на световния футбол - Барселона. Той разказва за всички подробности около подписа, за цялата обстановка не само в отбора, но и в страната, както и за хората, които са му помогнали най-много. Насладете се на разказа му, който се появи на официалния сайт на каталунците:

"Точно преди 30 години, 3 май 1990 г., поставих подписа си върху договора ми, който ме направи играч на Барселона и най-щастливия човек на планетата. Все пак, нека да започнем от началото...

Пристигането ми в Барселона всъщност започна около година по-рано. През април 1989 г. тогавашният ми клуб - ЦСКА София, се изправи срещу Барса на полуфиналите на Купата на носителите на купи. Бях достатъчно голям късметлия, че да вкарам три гола за целия сблъсък - два на "Камп Ноу" и един в България - въпреки това, Барса успя да достигне финала в Берн, Швейцария. Със сигурност обаче тези три гола щяха да имат страхотно въздействие върху предстоящата ми кариера на футболист.

Най-умният от всички тях бе Хосе Мария Мингея - агентът и посредникът за Барса, който бе начело на трансфера ми в Барселона, заедно с Пако Вентура - вицепрезидентът на клуба по това време. След мачовете срещу Барса и наблюдавайки развитието ми, те двамата ме препоръчаха на Йохан Кройф, който тогава даде "зелената светлина" за привличането ми.

Бяха няколко месеца без яснота. В края на 1989 г. подписах предварителен договор с Барса, но не бях казал нито на своята съпруга, нито на родителите ми. Не исках нищо да се обърка и затова си мълчах, докато не стана официално през май 1990 г. Можете ли да си представите това?

Ако ти хареса това съдържание, последвай ни във Viber ТУК за още интересни и любопитни статии!

Имаше ли други отбори, които искаха да ме привлекат? Няма да лъжа - имаше няколко. Този сезон - 1989/90, спечелих "Златната обувка", заедно с Уго Санчес, и имаше един определен отбор, който "чукаше на вратата" за мен. Други бяха звъняли преди това. Кои бяха те? Ще спомена само първия - Панатинайкос, един от най-големите тимове в Европа в края на 80-те. Те ми предложиха много пари, но аз все още бях много млад, на двадесет и малко, и си помислих, че да остана в България за още един сезон ще ми помогне да науча повече. Трябва да помните, че ЦСКА бе отборът на армията и дисциплината бе много важна. Имаха някои страхотни играчи - Иванов, Пенев, Костадинов...

Когато най-сетне пристигнах в Барселона, бързо се аклиматизирах в клуба. Получавах много съвети от Мингея и неговите хора. Ходих с тях почти всеки ден на "Тенис клуб Помпея", близо до Монтжуик, където освен да играем тенис, играехме и други спортове, ходихме да плуваме, а аз имах възможност да се запозная с много нови хора. Е, какво мога да кажа за храната! Бял боб, каталунска наденица, паеля, ястия с ориз, хляб с домат... Обичах всички тези местни ястия, защото се доближаваха до тези в България.

По време на началния си престой в Барселона, когато имах почивен ден, изучавах Каталуния. Взимах колата и посещавах малки селца в страната. Помня, че една от първите ми екскурзии бе до плажа в Калондж и Гимера, малко градче близо до Лерида. Всички бяха толкова мили с мен, бе чудесно. Почувствах се част от всичко още от самото начало. Трябва да кажа, че хората все още ме спират по улиците и ми благодарят за това, което съм, не само в Каталуния, но и когато бях в Малага, Саламанка, Майорка и Леон, например, хората ме спират и ми благодарят.

Поради тази причина винаги, когато имам възможност, опитвам да върна жеста. Например, след като спечелихме Купата на Краля през 1997 г., празнувахме на Плаца де Сант Жауме и аз успях успях да накарам президентът на Генералитат - Жорди Пуйол, и тогавашният президент на Барселона - Джосеп Луис Нунес, да подскачат нагоре-надолу при празненствата. Бе иконично и дори днес много хора го помнят. Това бяха щастливи моменти и опитах да върна на хората привързаността, която ми показваха през годините.

Поради същата причина, преди няколко години през 1994 г., когато съотборниците ми ми помогнаха да спечеля "Златната топка", исках да им дам реплики на наградата за всичката подкрепа, която ми бяха дали. Поръчах 4 реплики на "Златната топка" - една за Барселона (на показ е в музея на клуба), друга за ЦСКА София, една за президент Пуйол и една за българския президент - Желю Желев. Може да ви се струва странно, но последните двама бяха начело на Каталуния и България съответно и на мен ми се стори нормално да им благодаря за великолепното посрещане, което получих от 2-мата.

Друг човек, на когото дълго много или всичко, е Йохан Кройф. Първото нещо, за което трябва да съм му благодарен, е, че той имаше вяра в мен и ме подкрепяше. Когато тъкмо бях пристигнал в Барселона, помня, че ми каза: "Слушай, ще работя с теб, докато не спечелиш "Златната топка". По това време бях никому известно дете и Кройф да ми каже такива думи - за мен бе невероятна мотивация. По-късно, в безброй случаи, той казваше неща, които да ме дразнят и мотивират. В крайна сметка, това зареди желанието ми да изляза и да печеля. Йохан бе невероятен мотиватор и направи много неща за мен и моето семейство и аз ще му бъда вечно благодарен.

На терена първоначално не бе лесно. Трябва да свикна с позицията на топката и намирах за трудно това да не тичам след нея. Когато разбрах и приех футболните разбирания и стила на игра на отбора, всичко започна да работи. Отличната атмосфера в отбора бе ключът.

Помня денят, в който шефът, Кройф, нямаше възможност да дойде за пътуването до Билбао, защото неотдавна имаше операция на сърцете заради проблемите му. Отборът искаше да му посвети победата и спечелихме с 6:0 на "Сан Мамес". Този ден вкарах един от най-добрите си голове за Барселона.

Както казах, те бяха страхотни хора, страхотни съотборници и всички се разбирахме. Това обяснява как на терена се разбирахме само с един поглед. Сега, три десетилетия по-късно, все още се поздравяваме за рождени дни и поддържаме приятелството си.

Кой бе лидерът на този отбор? Очевидно Йохан Кройф бе лидерът на целия проект, но лидерът в съблекалнята, когато аз пристигнах, бе Хосе Рамон Алесанко - великият капитан. След това бяха Бакеро, Субисарета, Куман. Всички те бяха опитни и ги слушахме. Имаше и други лидери като: Чики Бегиристайн бе лидерът на смеха, Еусебио бе лидерът на закъсненията, Хулио Салинас бе лидерът на загубените облози, Лаудруп бе лидерът по тестване на вина... Помня, че след като ги опитваше, той винаги казваше на сервитьора: "Това не е добро, донесете друго".

Имаше и още: Гойкоечея бе лидерът по това да носи маруля, аспержи и чушки, Надал имаше задачата да носи "sobrassada ensaïmades" (вид каталунско ястие), а младите играчи носиха хляб и домати. Никога не изпитвахме нужда от нещо.

Всички, всеки един от тях, ми помогнаха за времето ми в Барселона, а и не само те. Например, помня, че след като стъпих на крака на съдията в "Ел Класико", отборът се постара да ме успокои. Бях много млад и Кройф и Рексач говориха с мен, за да ме успокоят. Винаги съм бил човек с характер и трябва да се работи и върху това, едно нещо не променя друго. Горд съм от характера си, а той не може да се придобие при химик - или го имаш, или не.

След този инцидент с настъпването се научих как да играя по по-спокоен начин. Винаги ми се казваха едни и същи неща: "Не прави това, не прави онова". Трябва да кажа, че с изминаването на годините имах вече страхотни взаймоотношения със съдията - Урисар Аспитарте. Исках да посетя къщата му в Билбао и той също бе тук за пускането на биографията ми. В крайна сметка - той също е част от моята история като футболист.

Имаше много хора, които ми помогнаха да бъда успешен в Барса. Освен Кройф, Рексач и Слот, имаше делегатите Карлес Навал и Родолфо Перис, физическите треньори Анхел Вилда и Хуан Малгоса, масажистите Анхел Мур и Хауме Ланга, медиците Карлес Бестит, Джосеп Борел и Фернандо Банос, и над всички физиотерапевти - Феран Арнендо и Салва Хелин. Имаше и още много, които бяха ключови фигури и ми помагаха да се представям на ниво.

Освен това, Джосеп Нунес и съпругата му, които бяха ключови за мен да се завърна в Барса, след като подписах с Парма. Без съмнение, напускането на Барса през 1996 г. бе най-лошото решение, което съм правил в цялата си кариера. Ако имах магическа пръчка и можех да промена само едно нещо - то би било това. За щастие, година по-късно се върнах. Не искам да забравям Гаспар, Парера, Касаус, Бернабеу или вече споменатите Мигея и Вентура - всички те бяха наистина важни за мен и семейството ми.

Благодарен съм на всеки и разбира се на феновете. Имаше много случаи, в които изпусках шансове, които бяха невъзможни за изпускане, но секунди по-късно "Камп Ноу" бе на крака, за да ме окуражи. Не само мен - целият отбор. Без тях тези години нямаше да са възможни.

От Маями - изпращам ви най-добрите си пожелания, още повече покрай тези трудни за всички времена.

Да живее Барса!".