Откровенията на Кубрат Пулев: Професори от ВМА се чудеха как играя бокс с това рамо

Часове след победата срещу Франк Мир, Кубрат Пулев даде интервю пред "България днес" и канала в Youtube "Спортна джунгла", в което се върна назад във времето и разказа любопитни подробности около мача си с Антъни Джоуша през декември 2020 година.

*Можете да откриете всичко най-интересно около нокаута на Кобрата срещу Франк Мир в SportLive.bg!

"Имах контузия на рамото, с която играх срещу Джошуа за световната титла. С тази травма нямаше как да пускам друг удар освен десен прав. Дори и с него не бях сигурен. Сега вече контузията я няма. Поработих добре, за да се възстановя. Видяхте как влизат десните прави. Всяко зло за добро. Може би природата ми каза, че трябва да наблегна на повече удари с дясната ръка за в бъдеще", заяви той в началото.

- Кога се получи контузията в дясното рамо? Тя продължение ли е на предишната травма със скъсания гръден мускул, заради която пропадна мачът с Джошуа през 2017-а?

- Няма нищо общо с гръдния мускул. Тази е на ключицата на рамото. Получих я в подготовката за мача с Джошуа. При един от спарингите. Бяхме още на Белмекен. Оттам нещата тръгнаха надолу. След това и коронавирусът. Но няма да влизам в оправдателен режим. Не обичам да търся извинения. Сега всичко е повече от добре. Тогава си мислех, че е стара контузия. Преди 7-8 години бяхме правили изследвания. Професори от ВМА се учудиха как играя бокс с това рамо. Когато се обади контузията за мача с Джошуа, си казах - това е. Трябва да се приключва!

- Много хора след самия мач ви посочиха с пръст и казаха, че се оправдавате с коронавируса, с контузии...

Хареса ли ти тази новина? Тогава не изпускай момент от спорта – последвай ни във Viber тук!

- Не се оправдавах. Не съм казал нищо. Дори отричах. Не съм коментирал, че съм имал коронавирус. Оправих се малко преди срещата. Не знаех дали ще ме пуснат в балона за мача с Джошуа, защото можеше да покажа положителна проба.

- Психологически всички тези проблеми преди мача с Джошуа оказаха ли влияние на вашето представяне?

- Като самочувствие и психика още веднъж доказах, че съм наистина корав човек. Минах през сериозни изпитания като личност и като дух. Моят треньор Ули Вегнер, който е на 77 години, също беше с корона. Ние не му казвахме, за да не се стресира. Виждах, че всичко върви нормално с него. Следях го отблизо. Всичко беше върху моя гръб. Ако нещо се беше случило с него, представяте ли си кой щеше да е виновен? Поех отговорност. След това му казахме. Той не вярваше. Дори казваше, че не е възможно. Това са други, интересни подробности, които някой ден ще ги опиша в книга. Драми и човешки емоции, които са невероятни. Те преминаха и не са стигали до обществените очи. Хората не са наясно.

- Имаше ли момент след мача с Джошуа, когато си казахте: "Вече съм на 40 години, не е ли време да приключвам"?

- За да се вземе едно решение в живота, е въпрос на сметки. Всяко едно от тези неща накланяше везната. Ще ви кажа още нещо за Ули. Когато му казахме за коронавируса, той обяви: "В подобно нещо няма да участвам, няма да присъствам на такъв мач". Вика: "Ти не си подготвен, няма как да играеш с коронавирус! Не, аз не съм съгласен, това е против всичко, което правим." Разпуснах лагера. Ули си тръгна за Германия. Пътувах за София със самолета от Варна. Тръгнах си, като мислехме да обявяваме пред медиите, че съм с коронавирус и няма как да играя и как не съм подготвен. Горе във въздуха взех решение да играя в мача. Имаше и други драми. Когато разбрахме, че целият тим е с корона, веднага казах да освободят спаринг партньорите. Оставихме само един. Той беше единственият, който беше карал коронавирус. Прясно, преди три месеца. Предположих, че има антитела. Правих спаринги с коронавирус. Гледах да не се натоварвам прекалено много, защото отслабва имунната система. Важното беше тя да е здрава, за да се пребори с вируса. Това е най-доброто лечение, а не антибиотиците. Покрай това нещо станах професор.

- Кога и как намерихте мотивация отново да се върнете в залата след мача с Джошуа?

- Няма момент, в който да съм казал, че се отказвам. Единственото, което ме демотивираше, беше контузията на рамото. Започнах да се оправям, малко по малко всеки ден. Имал съм моменти, влизам в залата, започвам да тренирам и отново започва да ме боли. Тогава се срива психиката. Казваш си - не, няма да стане. Просто не може. Въпреки всичко с търпение, вяра и постоянство успехът се постига. Всичко останало е емоция и късмет без значение в каква сфера. Ако бях тръгнал по лекари, щяха да кажат - операция, отваряне, затваряне. Един милион пъти съм ходил по доктори и професори. Познаваме се с всички. Контузията мина. Сега съм здрав и видяхте какви бързи удари се случват и как изобщо не успяха да реагират.