Силвия Дънекова: Мислех за самоубийство, много малко хора ме подкрепиха

Лекоатлетката Силвия Дънекова говори откровено за предаването "Код спорт" по TV+ за положителната допинг проба на олимпийските игри в Рио и за трудния си път в спорта.

Тя призна, че е мислела за самоубийство в най-тежките моменти след положителната допинг проба. Дънекова сподели, че никой от Българската федерация дори не я е попитал дали е взимала забранени субстанции или не. Ето и цялото интервю на лекоатлетката:

- Как си, Силвия?

-За съжаление на може би много хора, съм добре. Преживях емоцията и стреса от това, че ме, подчертавам, изгониха, защото аз все още не съм наказана и не съм осъдена. Не мога да кажа дали са две, четири или десет години.

- Изминаха точно 103 дни от скандала с теб на олимпийските игри в Рио. Как се отрази това на психиката ти, на контактите с хората около теб?

- Благодаря на себе си преди всичко за това, че успях да съхраня психиката си. Това беше цел номер 1 за мен, защото осъзнавах, че животът върви напред, а не назад. Най-важното от целия този проблем е да успея да се съхраня психически, за да мога да се боря и да докажа думите си. А те са, че съм невинна.

Хареса ли ти тази новина? Тогава не изпускай момент от спорта – последвай ни във Viber тук!

- Кой те подкрепи и кой побърза да се отрече от Силвия Дънекова?

- Жалкото е, че много малко хора ме подкрепиха. Тъжното е, че повечето хора се отрекоха от мен. Най-много ми тежеше отричането на Българска федерация по лека атлетика и на Министерството на спорта, защото ние сме едно семейство и аз винаги съм ги приемала така нещата. Била съм в услуга на тях 25 години. Винаги сме говорили, че все пак спортистите сме едно семейство. Един вид те се отрекоха от детето си. Така не се прави. Всеки може да сгреши, но затова сме семейство, за да можем да се подкрепяме и когато детето каже, че е невинно, да успеем всички заедно да намерим истината, да стане ясно кой е прав и кой е крив.

- Никой ли от твоите шефове не ти повярва, че си невинна?

- На какво да повярват, след като никой не ме попита...

- А как реагираха хората на работното ти място, на аерогарата?

- Не знам дали тук е моментът да благодаря на преките си началници от Гранична полиция. Благодаря им, че реагираха като нормални хора. Познавайки ме като човек и като служител, застанаха зад мен. Подадоха ми ръка и се върнах на работа, защото това е жизненоважно за мен. Все пак аз трябва да живея и да се издържам по някакъв начин.

- Не може да не си мислила за това, което се случи, ти твърдиш, че си невинна. Как обаче пробата ти се оказа положителна?

- Може би не съм аз човекът, който трябва да отговори на този въпрос. Идея си нямам как се оказа пробата ми положителна. Факт е, че са изминали 103 дни и ако аз съм толкова виновна, трябва да има някакво наказание. А това, че все още не се произнася наказание, е светлина в тунела и потвърждава правотата на моите думи. Необяснимо ми е. На 30-и, когато съм в Рио, пробата ми е негативна. Излезе един д-р Стругаров, който нито съм го виждала, нито го познавам, нито пък той мен. Каза една абсолютна небивалица, че аз съм се успокоила, след като са ми направили проверка на 30-и и съм взела този препарат. Искам да уточня за хората, които не знаят как стоят нещата, че първо, не можеш това нещо да го пренесеш, второ - не можеш да си позволиш да си го направиш и трето, ако е така, тази машина все пак ще гръмне. Никой няма да ми отвори "Б" проба, никой няма да ме чака 103 дни и да не може да се произнесе какво е наказанието. Жалкото е, че след това много хора преповториха тази огромна глупост, изказана от един "специалист".

- Как преминаха тези 103 дни?

- Буквално ад. Страшното е, че дори не смееш да отидеш до магазина да си купиш хляб, страхуваш се как ще те погледнат хората и какво ще видиш в очите им, защото се оказва, че си адски разпознаваем човек. Аз съм "звездата" на олимпиадата в Рио де Жанейро. Разбира се, за вас - журналистите, "черната" новина е най-хубавата новина. За огромно съжаление аз станах най-популярният спортист на тези олимпийски игри, но не с това, че съм успяла да стигна до финал, направила съм национален рекорд или пък съм взела медал, което винаги съм казвала е химера, защото някой ме набеди.

- Как прекара вечерта, след като ти отнеха акредитацията и напусна олимпийското село?

- По-тежко беше, когато казаха, че съм с положителна проба и когато чаках 2-3 дни да излезе "Б" пробата, а тя все още не е излязла. Когато се връщам назад, си давам сметка, че ми е било по-лесно да приключа с живота, отколкото да намеря сили да продължа да живея.

- Тези две нощи, в които чакаше "Б" пробата ли бяха най-дългите и тежки за теб?

- Тежките и безсънни нощи бяха седмици наред, които оттам започнаха.

- Вярно ли е, че си мислила за самоубийство?

- Да, вярно е. Може би звучи като капитулация, много мекушаво, може би тези думи не могат да излязат от устата на един спортист, който се бори... Но ,повярвайте ми, трудът и лишенията, които съм положила и това, че те набеждават...Ако това нещо се случи преди покриване на норматив или по време на тренировъчен процес, ще кажеш: "Окей, сбъркал съм". Но да отидеш в олимпийското село, да знаеш, че си проверяван 24 часа в денонощието и да ти направят две-три проверки, които са отрицателни и после от нищото да дойдат и да кажат, че пробата е положителна, това е страшно. Разбираш, че не можеш да се бориш срещу една институция или система, която решава какво да прави и с кого да го прави.

- Да приемем, че си приела този препарат, можеше ли да станеш олимпийски шампион?

- Не. Първо не съм взела този препарат, защото е невъзможно. Няма откъде да си го купя и е невъзможно с този препарат аз да стана олимпийски шампион. Искам да подчертая, че дори и да взема всички 5 хиляди забранени вещества едновременно, а те може и да са повече, аз пак не мога да стана олимпийски шампион, защото знам докъде мога да стигнат силите ми. Виждам каква е конкуренцията, работя сама в България, не в чужбина, при минимален финансов бюджет.

- Какъв е този бюджет?

- Държавата ми дава 15 хиляди лв. за това, че съм олимпиец. С тези пари трябваше в рамките на една година да обезпеча цялата си подготовка - маратонки, лагери, хотел, храна, гориво, възстановяване...

- Докъде стигат тези пари? Ако човек води една наистина нормална подготовка, за колко месеца биха стигнали?

- Може би за месец и половина или два, но не повече. Трябва да си купуваш качествено възстановяване, но, разбира се, няма как да си го позволиш. Винаги правиш компромиси с възстановяването си и с условията, на които да отидеш да тренираш.

- Каква цел си беше поставила за Рио 2016? Какво искаше да постигнеш на тази олимпиада?

- Вярвах, че мога да стигна до финал. Казвам го откровено, с цялото си съзнание. На финала вече нямах шанс за нищо повече, т.е. можех да стана последна във финала. Бях готова да бягам с резултат в рамките на 9.30 мин. или малко под тази граница. Вярвах, че щях да се преборя да вляза сред първите 15. Това за мен щеше да бъде най-голямото отблагодаряване за труда, който бях положила.

- И след това дойде сривът.

- След това дойде "черният" петък.

- Може ли един елитен спортист да поставя рекорди и да печели медали без да употребява забранени стимуланти?

- Да, разбира се, че може, но трябва да има много добро и качествено възстановяване. Аз никога не съм приемала забранени стимуланти и затова както съм застанала пред вас, така бе и в минутите, когато се прибрах в България. Тренираш и можеш да успееш да стигнеш до норматив на олимпиада. Разбира се, когато живееш в една малка страна като България, където имаме ограничени възможности, трудно можеш да стигнеш до медалите на голямо състезание, но спокойно можеш да бъдеш участник на този форум, което никак не е малко.

- Защо всички казват, че олимпиадата е нещо много по-различно от европейски или световни първенства?

- Може би е било така. Това, което видях и на олимпиадата в Лондон, и на тази в Рио, все пак бях един месец там, въпреки че не стигнах до участие, за съжаление за мен олимпиадата вече не е състезанието на състезанията. Вижда се разделението на държавите и на силите. По-богатите страни и по-богатите състезатели, потенциалните медалисти, звездите на този форум, не живеят сред нас. Те не спят в олимпийското село, не се хранят с нас. Вече го няма този олимпийски принцип на равенството. Има равни и по-равни.

- Какво искаш да кажеш на онези, които си казват: "Е, тя никога няма да си признае, че е употребила забранен стимулант"?

- Тренирайте, работете, стигнете до олимпиадата, когато се върнете оттам, ме потърсете и нека да си поговорим за нещата.

- Защо работиш без треньор?

- Защото не мога да намеря човек, който да е близък до моите идеи и да може да положи същите усилия и дерзания, които полагам аз ежедневно по време на тренировъчния си процес. Когато работиш с треньор, ти буквално живееш с него. Трябва да имате не само общ път, но и общ начин на мислене. Просто не можах да намеря човек до себе си.

- Да се върнем към началото на кариерата ти. Защо избра леката атлетика?

- Винаги съм казвала, че по-скоро спортът те избира. Много ваши колеги са ме питали - защо 3000 м стийпълчейз. Дисциплината те избира. Баща ми е бивш военен и ние живеехме от град на град, почти не помня детство. През 1991 г. го изпратиха в Нови пазар. В този малък град имаше два спорта - лека атлетика и хандбал. Тренировките по хандбал бяха късно вечер. В едно семейство с бивш военен никога не можеш да си позволиш да си навън, когато вече е тъмно. Аз не познавам играта с деца на улицата, защото това не отговаря на моралните ценности, които са поставени в моето семейство.

- Спомняш ли си кога спечели първото си състезание?

- Аз съм спечелила толкова много състезания... Бях едно живо дете. Първото състезание не го спечелих, станах седма или осма на един крос в Луковит, но тогава леката атлетика все още беше един много силен спорт. Масовостта в леката атлетика беше огромна, не е като сега - да застанат 5-6 състезатели и то в ниски възрасти, когато трябва да има много деца. Тогава треньорката ми беше много щастлива, че съм седма или осма и ми каза, че това е невероятно. Почувствах се окрилена. Леката атлетика ми е дала много. Най-вече успях да избягам от семейството си и от военния режим (смее се).

- Кой е най-радостният ти момент на пистата?

- Беше, когато покрих норматив за олимпиадата в Лондон. Случи се на първото ми европейско първенство в Хелзинки. Тогава още работех и се оказа, че абсолютно никой не е очаквал да покрия норматив. Дори бившата ми треньорка не вярваше, че ще го постигна. Просто един ден отидох на стадиона и казах, че ще се готвя за олимпиада. Тя ми се изсмя и ме попита дали знам как се отива на олимпиада. В продължение на една година лягах и ставах с мисълта, че аз ще бъда част от олимпийския тим в Лондон, постигнах го и никога няма да го забравя.

- За какво най-често се сещаш?

- За предателството и измяната. За една система - спортната, едно министерство - това на спорта, на които съм отдала по-голямата част от живота си, 25 години съм част от този спорт, тренирам и съм на пистата. Може да погледнете, че нямам нито един пропуснат сезон, в който да не съм участвала - зима или лято. И накрая да се обърнат и да ме изхвърлят...

- Всеки човек допуска грешки. Коя ти тежи най-много на теб?

- Правила съм много грешки и още ще греша. Вярвам, че може да греши само човек, който работи, дерзае и действа. Няма как да си стоя вкъщи, нищо да не правя и да сгреша. Към кого да сгреша - към вас, към спорта, към МВР? Само когато работиш, грешиш. Затова грешките трябва да бъдат прощавани. Разбира се, има грешки и грешки. Няма да забравя какво ми бяха казали - греши сега, когато си млада, защото грешките ти се прощават, по-нататък я няма тази възможност. Живея и работя, страхувам се да не греша и внимавам. Но съм сигурна, че греша към хора. Може би с това интервю съм засегнала хора, за което се извинявам. Най-голямата ми грешка е, че съм откровена и казвам истината.

- Кое те прави щастлива?

- В момента нищо, повярвайте ми. Може би ще ме направи щастлива една положителна развръзка в моя полза на тези събития. Ще ме направи щастлива, ако успея да се завърна на пистата и докажа, че съм го постигала с много труд и с много лишения. За огромно съжаление на много хора ще се върна на пистата, дори и след четири години, ако ми дадат четиригодишно наказание. Ей така, напук и на инат!