Мисия "Уимбълдън" (част I)

Замисляли ли сте се за първите неща в живота и колко важни са всъщност те? След определена възраст човек започва да помни всички – първата Коледа в трепетно вълнение за белобрадия старец, който носи куп подаръци; първият досег със спорта и неговата неизмерима красота. Първото пътуване и вълнението преди, по време и след него. Първата целувка, която никой не би забравил. Първата кола, чиято сантиментална стойност е толкова голяма, че животът ѝ се удължава с няколко години. Всяко "първо" нещо в живота е съпътствано от безброй емоции и никога не се забравят. "Мисия Уимбълдън" обедини за мен много първи неща, а емоцията ме преследва дори в настоящия момент въпреки едва 55-те часа, прекарани в близост до най-голямото спортно събитие, на което съм присъствал.

Новината за пътуването

Неочакваните събития в живота (особено когато са приятни) са много специални и носят със себе си една по-особена тръпка. Точно такава тръпка изпитах, когато ми беше съобщено, че ще имам уникалния шанс да се докосна до Меката на тениса "Уимбълдън". Особено когато разбрах, че един от най-големите професионалисти, с които съм имал удоволствието да работя, се е отказал в моя полза. За да разберете как точно съм се почувствал, просто се замислете как бихте реагирали, ако някой ваш познат или колега се откаже във ваша полза за пътуване до Световното първенство по футбол, до Финалите в НБА, Олимпийските игри или някое друго световно спортно събитие... или каквото и да е събитие, всъщност. Сега умножете тази предполагаема реакция по 10, защото емоцията е изключително силна, последвана от дни на нервно чакане да дойде заветният момент...

Пътят

Както на повечето от вас е известно, Sportline.bg стъпи официално на "Уимбълдън" на 3-и юли, а аз се озовах в Лондон още (чак?) на 2-и. Вълнението от самото пътуване беше толкова мащабно, че 3 часа сън на вечер в последната седмица преди заминаването изглеждаха приемливи. Но "от сън спомени няма" е казал някой мъдър човек, така че това беше най-малкото ми притеснение. Най-голямото – пътуването със самолет. За човек, който никога дори не е виждал как този извънземен кораб излита, това си е сериозен проблем за преодоляване. На летището обаче всички притеснения паднаха,тъй като колегите, с които трябваше да се понасяме в следващите три дни, бяха пътували и се бяха върнали живи и здрави. Качихме се на самолета, полетяхме 3 часа, видях България от птичи поглед (едно от задължителните неща, които трябва да направите), а човекът до мен се опита да издере седалката по време на половината полет. Така се озовахме в Лондон, където започна 55-часовата мисия „Уимбълдън”.

Не изпускайте важен момент в спорта – за последните новини в спорта последвайте ни във Viber ТУК.

Да намериш Мека, но да стигнеш само до входа

Още с пристигането първата цел на скромната ни група беше да намерим "Ол Инглънд Клъб". Разбира се, това можеше да стане много лесно, ако просто бяхме взели единодушно решение да проверим къде точно отиваме. Като условен лидер на групата, с опит зад граница под нулата, взех поредица от ключови решения, чийто резултат беше час и половина лутане из улиците в търсене на определена станция на метрото, която да ни отведе до човека, който ще ни насочи най-добре към Меката на тениса. В крайна сметка, успяхме да намерим въпросната персона, но моята заслуга беше нулева и едва не ни загубих в този така "малък" град. И то в радиус от около километър от началната ни точка на тръгване...

През цялото това лутане обаче нямаше как да не забележа, че дори на 5 километра от самите кортове, атмосферата на "Уимбълдън" се усещаше. Десетки магазинчета излъчваха повторения на мачове от предходния ден, даваха се интервюта с играчи (по-скоро с Анди Мъри, той е нещо като Меси в Барселона към настоящия момент)... изобщо всеки телевизор в Лондон предаваше нещо, свързано с турнира от Големия шлем. За билборди и реклами по улиците няма какво да си говорим – бяха навсякъде и, дори да не знаеш, няма как да не разбереш, че в Лондон е време за "Уимбълдън".

Бавно, но уверено се насочихме към кортовете, а всяка една стъпка беше следена зорко от Мария Шарапова. Да, рускинята дебнеше отвсякъде заедно с едно малко момиченце, а чак като се загледаш осъзнаваш, че това всъщност е реклама на вода. Нямаше как да избягаш от Маша, Особено на метро станциите, водещи до Уимбълдън. Горко му на Гришо, ако го следи и него толкова изкъсо...

В крайна сметка, озовахме се в близост до кортовете, а още на излизане от метрото една дузина местни търговци предложиха да изкупят билетите ни, за да могат впоследствие да ги продадат за двойни и тройни цени. Явно не само в България е такъв манталитетът и всеки може да стане търговец на черно с малко повече начален капитал. Продължихме напред без да им обръщаме особено внимание, а в региона имаше повече хора, отколкото видях в цял Лондон по време на нощната си разходка из центъра. Самият комплекс изглеждаше пълен, а дори в 14:30 следобед имаше опашки от хора, които все още не са се сдобили с билет. И то за мачове от втория и третия кръг.

До последно мислех още в първия ден да посетя Меката на тениса, но ми се стори малко рано. Все още не бях видял нищо от Лондон, все още не бях разбрал какво е възприятието на града към този така важен турнир. В последния момент се оттеглих, оставих чудесните си колеги да погледат световен тенис на живо, а аз хукнах да опознавам града, в който се простира едно от най-важните ежегодни спортни събития.

Подмисия „Лондон”

Самият "Уимбълдън" е доста далеч от центъра на Лондон. Поне този, в който бях, защото голям град като столицата на Англия може би има няколко центъра, знае ли човек. Но дори в този феноменален, огромен, с невероятен дух град, където и най-малкото кътче има своята уникална история, "Уимбълдън" е религия. Всеки втори автобус беше брандиран с логото на турнира или с Мария Шарапова, от която не можахме да се отървем през целия престой. Дори в първия автентичен английски пъб, в който се насладихме на вкусна бира, хората разпалено коментираха английското представяне, а телевизорите бяха настроени на BBC, макар и без звук. „Уимбълдън” беше буквално навсякъде, което допълнително вдигна очакванията ми за близката среща с Меката на тениса.

Но колкото вълнуващ беше самият турнир, Лондон не остана по-назад като емоция, дори за запален фен на спорта като мен. Може да е "ефектът на първото пътуване”, може и да не е, но столицата на Англия е нещо уникално. От Бъкингамския дворец, през улицата с всички министерства, през Лондон Бридж, Тауър Бридж и Темза, през Трафългар скуер, Лестър Скуеър, Пикадили Съркъс, та дори до бедните квартали на града, които видях (макар и за малко) – всичко в Лондон е уникално. Уникална е дори голямата мръсотия, която се наслагва по улиците през деня. Това обаче дори не е някакъв голям проблем, а просто показва, че няма съвършени неща на този свят, а Лондон не е илюзия - просто едно от най-мащабните, красиви и исторически места на планетата. Повече от логично е това място да е домакин на този турнир. Вероятно може да се премести всеки един турнир от календара на друго място, без да се усети загуба на атмосфера и автентичност. Но преместиш ли „Уимбълдън” от Лондон, светът на тениса никога няма да бъде същият. Не че това някога ще стане, но няма как да не се отбележи...

Пред портите на Меката на тениса

Прибрах се около 03:30 часа сутринта местно време с жестоки болки в ахилеса на десния крак и двете колена, както и изключително изморен – три часа сън за 48 часа не са достатъчни в никакъв случай преди подобна мисия. Но заспиването се оказа трудно, защото само след няколко часа щеше да дойде кулминацията на настоящото пътуване – близка среща с елита на световния тенис на място, за което само предполагах колко е велико и какво значение има за световния спорт.

След като умората надделя, успях да поспя 4-5 часа, които се оказаха напълно достатъчни за още един изключително дълъг ден. След бърза закуска се насочихме с колегите към „Ол Инглънд Клъб”. Минахме през метрото, Шарапова отново беше неотлъчно до нас, слязохме на десет минути пеша от кортовете, срещнахме отново търговците на черно, търсещи билети, и се понесохме към турнира. Заради по-ранното ни отиване този път успяхме да видим не тълпа, а тълпище по пътя към мястото на събитията. Опашката беше може би около километър дълга, и то тази за хора, които нямат билет. По улицата към „Ол Инглънд Клъб” пък имаше хиляди, които бързаха да се докоснат до атмосферата на турнира още от първата минута на ден №5 от "Уимбълдън".

Стигайки входа на комплекса, се сблъскваш с огромна маса от хора, нямащи търпение да влязат в комплекса и да разгледат уникалните съоръжения. Същото чувство обзе и нас, поне мен, когато прекрачихме входа, минахме проверката и застанахме на входа на емблематичния Централен корт, където след само час щеше да започне мачът на Григор, а възприятията ни за тенис и атмосфера щяха да бъдат променени завинаги...

Очаквайте втората част на ексклузивния материал на Sportline.bg “Мисия Уимбълдън” в четвъртък или петък!