Норицин посочи двата препъникамъка за българския биатлон и голямото му предимство

Единият от треньорите на националния ни отбор по биатлон Виталий Норицин говори надълго и нашироко за този спорт у нас. Бившият треньор на руския национален тим коментира работата си в България изключително позитивно и каза добри неща за българския биатлон и състезателите, с които работи от почти две години насам.

Интервюто, което публикуваме, се проведе през февруари, но нещата, които бяха казани, важат и към днешна дата. Както е известно, заради войната на Русия в Украйна Норицин и селекционера Александър Касперович не могат да продължат да тренират биатлонистите ни. Ето какво каза Норицин за българския биатлон. 

Как се отнася България към това, че подготвяте състезател от Русия?

- Никой не е против, напротив, имаше идеи да включат Кристина към ас. Щеше да се получи спаринг, който да е полезен за всички. Като цяло, българската федерация проявява разбиране за всичко.

Как се чувствате в България?

- Интересно преживяване, различен манталитет, различни хора, различно разбиране за биатлона. Беше трудно да премина от битката, която беше в Русия - там искаш медал във всяко състезание и нивото ти позволява да го направиш. Тук е необходимо да се решат други проблеми: квалификация за Олимпийските игри, запазване на квоти в Купата на нациите.

Хареса ли ти тази новина? Тогава не изпускай момент от спорта – последвай ни във Viber тук!

Има такива, които потенциално могат да покажат резултат, но засега всичко е нестабилно, тежко преструктириране. Основно е трудно в план комуникация - на друг език не можете да предадете всичко толкова ясно, въпреки че имате треньор-преводач. По-лесно ми е, отколкото през първата година - вече малко или много зная български. Сега разбирам всичко и например в хода на интервю за българска телевизия вече не ми е нужен преводач за въпросите. Но, тъй като имам грешки в речта си, не говоря официално. А със спортистите - да, те понякога ме поправят.

"Не нравится, что спортсменки хвалят меня в соцсетях. Достаточно сказать "спасибо". Виталий Норицын. Тренер, с которым хотят работать все российские биатлонисткиhttps://t.co/YSGxqkhvCn pic.twitter.com/6L7d7J5Kmc

— Матч ТВ (@MatchTV) April 19, 2018

Мъжете тук са работили с Николай Захаров, а по-големите знаят руски. Новото поколение вече не го учи в училище - предимно учат английски и френски.

Как се устроихте в битов план?

- По договор сме се разбрали между тренировъчните лагери да живеем у Миша Иванчев, наш приятел, мисля, че целият свят го познава. Мястото е Юндола, до Белмекен. Друг вариант е София, където има олимпийски комплекс с хотел. Всичко зависи от работата, която предстои между лагерите.

Как работи българският биатлон - също по региони като при нас? Какви комплекси има, освен добре познатия Белмекен?

- Тук клубната система с териториална принадлежност се култивира доста сериозно в някои региони. Има стрелбища: Троян, където дори има два клуба, Банско, което сигурно много хора знаят, може да се тренира тук. Няма да кажа точен брой, но повече от 15 клуба развиват биатлона. Те съществуват със спонсорски/частни пари и средства от федерацията, а тя получава пари от спортното министерство и ги разпределя според рейтинга. По принцип, разбира се, това са държавни пари - подобно на нашата схема.

Единственото нещо е, че има много юноши, но повечето след това избират друга дейност. Няма такава конкуренция, както при нас, а конкуренцията все още е двигател на прогреса.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Виталий (@vitaliy_noritsyin)

Има ли в България треньорски съвет, както при нас?

- Има Управителен съвет, пред който се отчитаме два пъти годишно. 10-11 души слушат нашите доклади, задават въпроси, а останалото е подобно като при нас: трябва да говорим за подготовка, задачи, методи.

Има ли система за подбор?

- Няма. Имаме квота за четирима мъже, но тази година, например, бяга дори юноша. Същото е и при жените: четвъртата в отбора е родена през 2003 година. Няма тежка битка за място в националния отбор, квотите се запълват от деца, които тепърва ще растат.

Има отбор, който се определя от треньорите. Имаме пълно разбирателство с всички лични треньори, определено няма "орел, рак и щука". Дадоха ни състезатели и техните треньори в тренировъчен план се отстраняват: могат да се обадят и да питат как върви, но няма настойчивост, няма намеса.

Разбира се, няма такъв натиск и такъв интерес, както в Русия. И засега не може и да има. Тук е по-спокойно, но интересът ми не е само в спокойствието.

Спечелихте ли по отношение на заплатата в сравнение с Русия?

- Тук заплащането е добро, нищо не съм загубил. Контрактът изтича след този сезон, там са вписани задачите ми: те се отнасят до квалификации за Олимпиадата, но не само - и прогресът на отделни спортисти. План за медали няма - за олимпийски медал трябва да имате някаква платформа, така че са вписани само места - за всеки спортист те са различни.

В Русия има подобно нещо: ЦКП (комплексна целева програма), където вписваш планираните места за сезона, Световната купа, Европейското първенство, Олимпийските игри. За да получите финансиране, във всякакъв вид дейност трябва да представите програма и планиран резултат - не само в спорта, това може да се приложи навсякъде.

Вярно ли е, че миналата година е имало голям спор по повод Вашето назначаване и това на Касперович (Александър, бел.ред.)?

- Не, не е имало такъв спор. В България има един-двама души, които винаги критикуват и се противопоставят на нещо.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Виталий (@vitaliy_noritsyin)

Дали българите в отношението си към биатлона са по-близо до традиционното "състезание, изпитание, стрес", или до европейското "игра, забавление, удоволствие"?

- Всъщност, всички се стресират и се притесняват, европейците също. Те невинаги го показват, но видях много норвежки и шведки, които след като се усмихваха пред камерата, отиваха да плачат скришом. Те са различни, може би до състезанието са по-спокойни и това не е всичко.

Българите са свръхмотивирани, както и нашите спортисти. Понякога това пречи. Те идват на състезанията изключително напрегнати и не показват това, което могат. Това е най-неприятното. Виждам на тренировките секунди, движения, а после в състезанията бяга съвсем различен човек, скован и притиснат.

Според мен натиск не трябва да има. Няма голяма скамейка, никой не ти диша във врата - покажи какво можеш. Но българите са близки до нас - с постоянни мисли за квалификации, за заетите места.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Дима Занин (@zanindima)

С психолози, както и у нас, почти никой не иска да работи?

- Тази година се срещахме с психолог, който е работил с техния ансамбъл по художествена гимнастика. Зная, че някои от биатлонистите започнаха да си сътрудничат с нея след тази среща. Тя е опитен преподавател в катедра в столичен институт, много отдавна работи с тези момичета, гимнастичките, които станаха олимпийски шампионки. На общото събрание ми харесаха мислите ѝ, нейното поведение.

Когато на спортиста говори треньорът, е едно. Когато му говори някой отвън, дори и в много отношения едни и същи неща, има шанс спортистът да го възприеме по различен начин, по-добре. Освен това тя им говори на родния им език, затова комуникацията е различна.

Обобщавайки въпроса за манталитета: българите са свръхзаредени и по отношение на състезанията са по-близки до руските атлети, отколкото до европейските.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Виталий (@vitaliy_noritsyin)

В Русия, ако нещо не е наред с резултатите, спортистите често се противопоставят на треньора - публично или вътрешно: съмняват се, напускат предлаганата им работа, търсят друга. Има ли го това в България?

- Навсякъде го има това. Въпросът е как да го приемем? Понякога под въздействието на емоциите спортистът може да каже нещо, в такива случаи отговарям: ако в главата ти има бъркотия, нека поговорим утре, спокойно. Ако нещо не се получава, то винаги не ни се получава заедно. Много треньори правят грешки, дори най-добрите и най-титулуваните. Те също така неправилно извеждат отбора за състезанията, нарушават подготовката. Попитайте ги - няма да им стигнат пръстите на ръцете, за да изброят колко пъти е било така.

Вземете националния отбор на Норвегия - същите спортисти, същите треньори, както и преди година. Но през декември-януари много неща не бяха същите. Те вървяха много трудно, явно бяха недоволни, някои се оттеглиха от състезанието. Но не ги видях да се карат. В някои етапи живяхме в един и същи хотел и техните момичета спокойно си седяха с Кристиансен, с Оберегер, обсъждаха, вземаха съвместни решения. Не видях нито едно интервю, в което норвежкият отбор да критикува треньорите си.

А когато един спортист Ви каже: Вие не умеете нищо... Или дори не на Вас лично, а в интервю Ви "пусне куршум", започне да изяснява отношенията Ви - как това ще помогне? Това няма да помогне нито на спортиста, нито на треньора. Трябва да се търси изход, да опитваме, да подобряваме - това е непрекъснат процес. Няма схема, която да дава резултати винаги, всеки сезон. Така че, грешки ще има и това е нормално.

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Виталий (@vitaliy_noritsyin)

Ако през пролетта Ви поканят в женския отбор на Русия, как ще реагирате?

- О... Докато не съм готов да го обсъждам реално, не искам да внасям объркване. Имам работа зад граница - много е интересна, това е опит. Още повече, че това все още не е Европа, а Балканите - манталитетът не е европейски. По-близък е до нашия в много отношения.

За това време научих много полезни неща. Можехме често и дълго да използваме европейски бази, да ги разберем по-добре от методологическа гледна точка - в паузата през 2021 г. проведохме само два тренировъчни лагера в България, останалите в други страни. Някои места посещавах за първи път.

Интересно е също, че от деца местните спортисти прекарват много време в планината и са устроени по различен начин по отношение на адаптация, благоразположение на височина. В същия Белмекен сме били много пъти с руския отбор, сега работих там с българите. Има огромна разлика по отношение на аеробната сила - българите са свикнали с това, от 13-14-годишни се качват, тренират, живеят в планината. Това е един пример, но списъкът може да бъде дълъг.

Източник: sports.ru