Maгията на Купата - патент на англичаните

Всяка година през месец август започва предварителната надпревара в най-стария футболен турнир на света – купата на английската футболна асоциация.. (Същинската започва през януари, когато в потока се включват и по-големите сомове). ФА Къп дълги години е легендарна спортна институция в Обединеното Кралство, нещо толкова типично британско, колкото неделния роуст (традиционно английско печено телешко) и халбата местен ейл. Първият финал е през 1872, когато България още е под турско робство, а „призрачният” търговски кораб „Мари Селест” е открит в Атлантическия океан, с непокътнати запаси и принадлежности, но без екипаж. От тогава насам 43 различни отбора са печелили прочутия трофей. Някои от тях вече отдавна не съществуват, като например триумфиралият цели пет пъти, включително и в първия финал (с розово-черни екипи и баяти мустаци), отбор на Уандърърс. Други, като Лестър Сити, са стигали до ключовия мач четири пъти, без да го спечелят нито веднъж.

Историята на ФА Къп е дълга и окичена с множество паметни събития, най-често свързани с невероятни победи на по-малките отбори над силните на деня, но понякога и с любопитни събития около самите мачове. Да вземем първия финал и изобщо футболен двубой, проведен на Уембли, на 28 април 1923-та. На него присъстват рекордните 126 хиляди души, които преди началото на мача се изсипват на терена и единствено намесата на полицай на бял кон ги разпръсква. Белият кон е уловен от фотографите и придобива митичен статус, а малцина помнят подробности около победата на Болтън над Уест Хам с 2-0. През 1930-та пък, по време на финала Арсенал-Хъдърсфийлд Таун (2-0) над стадиона кръжи германският дирижабъл „Граф”, което всява смут в публика и играчи.

Долу на терена великите истории и скандали са безброй. През 1927-ма уелският вратар на Арсенал Люис е заподозрян, че нарочно пуска победния гол на сънародниците си от Кардиф Сити. През 53-та великият Стенли Матюс, тогава 38-годишен, помага на Блекпул да обърнат и победят Болтън от 1-3 в последните минути, а три години по-късно героичният вратар на Манчестър Сити Берт Траутман, бивш германски военнопленник, играе голяма част от финала срещу Бърмингъм със счупен врат, допринасяйки за победата на своите с 3-1.

През 1973-та втородивизионният Съндърланд шокира могъщите Лийдс Юнайтед. Всички обаче помнят невероятното двойно спасяване на вратаря им Монтгомъри, а не победния гол. Шест години по-късно е „петминутният финал” между Арсенал и Манчестър Юнайтед, в който губещите до 85-та минута с два гола червени дяволи изневиделица изравняват, но секунди по-късно допускат фатален трети гол. А какво да кажем за победата на Уимбълдън над Ливърпул през 1988-ма?

Навремето Финалът винаги се играеше от три часа следобед в събота, а телевизионното предаване започваше още от сутринта, отразяващо пътя на двата отбора до стадиона, с интервюта и т.н. Вълнението бе голямо, дори да не играе твоят отбор.

Една от традициите на ФА Къп е фаворитите почти никога да не я печелят. И в това е магията й. Финалът е ясен, но най-вълнуващите мачове често са в предишните кръгове. Имам ясни спомени от един такъв, на който присъствах през 1985-та, като тъкмо навлизащ в пубертета фен на Арсенал.

Не изпускайте важните новини за любимия отбор и неговите големи съперници – за най-актуалните информации последвайте ни във Viber ТУК!

Беше януари и артилеристите трябваше да гостуват на третодивизионния (тогава нямаше Премиършип, а 1-ва, 2-ра, 3-та и 4-та дивизия), Йорк Сити. Малкият им стадион беше претъпкан до козирката – 12,000 души. Теренът обаче бе толкова заснежен, че екипът чистачи се видя в чудо и се наложи фенове от двата отбора да слезем долу да им помогнем за почистването. Покрай това си организирахме страшен бой със снежни топки – приятен епизод, предвид факта, че през 80-те години повечето битки по стадионите в Англия бяха с прътове, железа и цепеници. После започна мачът. Арсенал, естествено, бяха абсолютни фаворити. Отборът беше пълен със скъпоплатени звезди като Пол Маринър. Тони Уудкок и Чарли Никълъс. Тези тримата бяха свикнали на охолно пиянство и разврат из лондонските нощни клубове и определено не им се излизаше на заледен терен, пред псуваща ги местна публика и превъзбудени противници. Както вероятно се досещате, мачът премина с батални единоборства по целия терен, ръгане, лакти, къчове и сеч в кишата. Домакините имаха немалко възможности за гол, а фаворитите само една. С наближаването на 90-та минута помня, че някой в нашия сектор каза: „Пфуу, само да издрапаме равен и да се разкараме от тоя ад, на Хайбъри ще ги опукаме тия селяци.” И точно в този момент, „тия селяци” пробиха в полето на Арсенал, капитанът Стийв Уилямс събори един от тях и съдията отсъди дузпа. А стига бе! Не е възможно! Но невъзможното бързо стана възможно – Кийт Хаучен се засили, Джон Лукич се хвърли в единия ъгъл, топката отиде в другия и аз чух НАЙ-СИЛНИЯ РЕВ който някога съм чувал на футболен стадион! После дойде последният съдийски сигнал и всички нахлуха на терена. Всички, освен нас. Ние мълчахме и гледахме тъпо. „На ти сега МАГИЯТА на купата!” изплю ядно един фен зад нас и потегли към изхода.

Въпреки шокиращата загуба, този мач за мен олицетворява напълно есенцията на ФА Къп и не съжалявам, че присъствах на него. Съжалявам обаче, че през последните десетина години турнирът остана на заден план за много от големите клубове. Манчестър Юнайтед дори не участва в него, за да играе в Световното Клубно първенство в Бразилия. Алън Шиърър бе казал: „Като малък мечтата ми не бе да стана шампион, а да играя на финала на Уембли и да отбележа гол. Това се отнася за повечето футболисти от моето време, така е било през поколенията.”

Сега вече явно не е така. Опитай се обаче да го кажеш на някой от феновете на Йорк Сити.